Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Кой?

— Не е важно. Дай ми пушката в случай, че някое куче е отвързано.

Приближиха полуотворената врата.

— Ритни я, за да се отвори, Николо! — каза тя.

Изведнъж, щом влязоха вътре, от неизвестни посоки, но отвсякъде, експлозии запълниха огромната зала. Изстрелите от мощни ловджийски пушки с къса цев отекнаха в каменните стени. Докато Баярат и момчето лежаха, проснати на пода, Амая стреляше безразборно, също в неизвестна посока и навсякъде. Накрая й свършиха патроните. После, когато кълбата дим започнаха да се издигат към високия таван, се възцари тишина. Един внезапен покой, в който и двамата натрапници откриха, че са невредими. И двамата вдигнаха главите си, докато димът изчезваше, видим през лъчите на залязващото слънце, процеждащо се през малките прозорци. Бяха живи, без да разберат как са оцелели. После сред надигащия се дим се появи фигурата на един стар човек в инвалидна количка. Той се придвижваше сам нагоре от една ниша, намираща се в далечния край на залата. На полукръглия балкон, отгоре на извитата стълба, стояха двама мъже, държащи сицилианско оръжие — ловджийски пушки с отрязана цев, лупара. Те се усмихваха. Бяха стреляли с халосни патрони.

— О, моя Ами! — извика немощният глас от инвалидната количка. Езикът беше английски, но с груб акцент. — Никога не съм мислил, че ще го направиш!

— Ти не си ли в Маями… Винаги в тия дни на месеца си в Маями! За твоето лечение!

— Хайде сега, Бай, какво добро могат да ми направят те?… Но да убиеш твоята стара приятелка Хектра, която се грижеше за здравето ти преди пет години…! Това убийство е акт на вричане… така ти ми дължиш една лоялна жена. Не следва ли ти да бъдеш това?

Баярат бавно се изправи на крака.

— Нуждая се от това място за няколко дни и никой, никой не трябва да знае къде съм, какво правя или с кого ще се срещна, дори Хектра. Ти имаш различни радиостанции, сателити — сам си ми ги показвал!

— Казваш, че никой не трябва да знае какво правиш или, по-точно, какво възнамеряваш да правиш? Мислиш ли, че тази грохнала фигура пред теб си е загубила ума заедно с тялото?… Уверявам те, не съм. Още по-вярно е, че не съм загубил познанствата си от Бекаа, френското Дьозием, бляскавото МИ-6 и техните не по-малко обожавани американски колеги. Знам точно какви са ти намеренията… „Muerte a toda autoridad“ — не е ли така?

— Това е моят живот… краят на моя живот, без съмнение, но ще го направя, padrone!

— Да, разбирам. Няма значение колко много болка преживяваме, но всеки от нас може да поеме само определен обем. Съжалявам за твоята загуба, Ами, твоята най-нова загуба — смъртта в Ашкелон. Казаха ми, че той бил известен човек, истински лидер, решителен и безстрашен.

— Виждах в него много неща от теб, padrone, от това, което си бил на неговата възраст.

— Бил е повече идеалист от мен, струва ми се.

— Той можеше да бъде толкова много неща, всичко, което би пожелал да бъде, но светът не му позволи. Още по-малко ще позволи на мен. Нещата, които не можем да управляваме, управляват нас.

— Съвсем вярно, моя дъще. Исках да съм филмова звезда някога, казвал ли съм ти?

— Ти би бил блестящ, мой единствен и истински татко — каза Баярат. — Но ще ми позволиш ли да изпълня моята последна мисия в живота?

— Само с моя помощ, единствена и истинска дъще. Аз също искам всичките управници да умрат, защото направиха от двама ни това, което не трябваше да сме… Ела и ме прегърни, както го правеше преди. Ти си у дома.

Докато Баярат коленичеше и протягаше ръце към стария инвалид, той направи жест към младия човек, който все още лежеше на мраморния под, като поглъщаше сцената със замаяни и уплашени очи.

— Кой, по дяволите, е този? — попита старецът.

— Името му е Николо Монтави и всъщност той е най-съществената част от плана ми — прошепна Бая. — Той ме знае като сеньора Кабрини и ме нарича Каби.

— Кабрини? Като любимата американска светица?

— Naturalmente 16 16 Естествено (ит.). — Бел. ред. . Защото чрез моите действия ще стана втората американска светица, нали?

— Грижите изискват много ром и много храна. Ще се погрижа за това.

— Ще ми позволиш ли да продължа, padrone?

— Да, разбира се, дъще моя, но само с моя помощ. Убийството на такъв човек… Светът ще бъде обзет от страх и паника. Това ще бъде нашето завещание, преди да умрем!

Слънцето над Карибско море изгаряше земята, скалите и пясъка на остров Вирджин Горда. Беше 11 ч сутринта, прелюдията към жаркия обеден час. Наемателите на Тайръл Хайторн се криеха под тръстиковия покрив на бара на плажа, като правеха всичко възможно да облекчат страданията си от горещините. Когато техният капитан им каза, че поради технически затруднения не ще могат да отплават преди ранния следобед, четири въздишки на облекчение се откъснаха от гърдите им заедно с няколко банкноти. Последните бяха притиснати в ръката на Тайръл от един банкер от Гринуич, Кънектикът, който молеше: