Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Казах ти, че трябва да говорим, Тайръл — настоя Джефри Кук.

— Не съм сигурен, че трябва — отговори бившият лейтенант Хайторн от американското морско разузнаване. — Защото, ако това, за което искате да говорим, има нещо общо с онези лайна във Вашингтон, то направо го забравете.

— Имаш пълното право да ненавиждаш Вашингтон — каза Ардисон със силния си английски акцент, — но нямаш причина да не изслушаш нас. Можеш ли да измислиш причина? Прав си, че трябваше да сме пенсионирани, но „изведнъж“, ще ползвам твоите собствени думи, се оказва, че не сме. Защо е това? Не е ли достатъчен повод да ни изслушаш?

— Чуйте ме и слушайте добре, приятели… Вашата служба стана причина за смъртта на жената, с която исках да прекарам остатъка от живота си. Проклетите ви игри я убиха в Амстердам. Така че разчитам да ме разберете, когато казвам, че не ме е грижа за вас… Дай на тези секретни агенти едно питие, Родж, и го пиши на моя сметка. Аз отивам до лодката.

— Тайръл, нито аз, нито Ардисон имаме нещо общо с Амстердам — каза Кук. — Ти знаеш това.

— Но вашите игри имат и вие вие знаете това.

— Доста далечна връзка, mon ami 11 11 Приятелю (фр.). — Бел. ред. — каза Ришельо. — Не бихме ли могли поне да поплаваме заедно?

— Чуй ме, Тай. — Джефри Кук стовари доста силно ръката си върху рамото на Хайторн. — Ние сме добри приятели и наистина трябва да поговорим.

— Глупости! — Тайръл улови ръката му. — Той ме прободе с игла… Това беше игла! Мина през ризата ми! Вади пушката, Родж…

Преди келнерът да може да измъкне пушката си, Ришельо вдигна ръка и я насочи към целта си. Той опъна показалец и наркотичната игла излетя от ръкава му в гърлото на мъжа зад бара.

Изгрев слънце. Образите, които се избистриха във фокуса на полезрението на Хайторн, не бяха ония, които очакваше да види. Лицето, висящо над него, не принадлежеше ни на Джефри Кук, ни на Ардисон. Вместо тях той виждаше познатите черти на Марти и неговия помощник Мики, бордовият механик кокни от Вирджин Горда.

— Как се чувстваш, човече? — попита Марти.

— Искаш ли глътка джин, наборе? — каза Мики. — Понякога прояснява главата.

— Какво се случи, по дяволите? — Тайръл премига с очи, за да свикне с ярката светлина, която струеше през прозорците. — Къде е Роджър?

— В съседното легло — отговори Мартин. — Ние любезно охраняваме тази вила…

— Тогава къде са Кук и Ардисон, мръсниците?

— Ей там, Тай-бой — Марти посочи през стаята към двата стола с високи облегалки. Завързани за тях с хавлиени кърпи и със запушени уста, седяха Джефри Кук и Жан Ардисон. — Казах на Мик тук, че трябва да направя квото беше нужно, щото те казаха, че е много важно, но никой не каза нищо, кво да правя след това. Ти не беше на себе си. И ако тия копелета бяха ти направили нещо лошо — щяха да нахранят акулите край остров Шарк.

— Тогава, значи, нищо му нямаше на двигателя?

— Нищо, мен! Главното момче в Правителствената къща ме викна лично и каза, че било за твое собствено добро. Някакво шибано добро, да, наборе?

— Някакво шибано добро — съгласи се Хайторн, като се надигна на лакти от възглавницата, за да погледне предишните си приятели.

— Хей, мен! — чу се гърленият вик на Роджър, лежащ на съседното легло. Главата му се мяташе назад-напред.

— Виж го, Марти! — нареди Тайръл, като смъкваше крака си от матрака на пода.

— Той е о’кей, Тай — каза Мики, който клечеше до черния човек. — Накарах този стар французин да ни каже какво ви е направил на вас двамата… Или трябваше да каже, или топките му отиваха… и той каза, че каквото и да е направил, след 5–6 часа ще мине.

— Минаха шест часа, Мик.

Жената помогна на младото момче да изтегли корпуса на едномачтовия платноход в пясъците, като хвърли примка на един остър камък на вълнолома оттатък малкия плаж. Това беше вълнолом, скрит зад плетеница от лози и пълзящи растения.

— Тази лодка няма да мръдне повече, Николо — каза тя, като изучаваше онова, което беше останало от нея. — Не че има значение. Сигурно ще използваме дъските й за горене.

— Ти си луда! — Мускулестият младеж започна да изважда някои полезни неща от платноходката, включително и винтовката. — Да живее Всевишният, сега ние можехме да сме мъртви, а нашите тела да лежат на морското дъно.

— Запази пушката, а другото остави! — заповяда Баярат. — Няма да ни е нужно нищо друго.

— Откъде знаеш? Къде сме ние?… Защо го направи?

— Защото трябваше.

— Ти не ми отговаряш!

— Много добре, мое любимо дете, имаш право на отговор.