Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Не аз. Накарах ФБР да го направят. Така стават нещата.

— Исусе, ами сега?

— Слънцето ще изгрее и всичко ще е още по-объркано.

— Не разбираш ли какво прави тя, Хенри? Всички бързат и се блъскат един в друг. Дестабилизация. Кой е заподозрян, кой не е? Тази кучка ни накара да бягаме в кръг и колкото по-бързо бягаме, толкова повече сблъсъци има, а тя ще прескочи през една от пролуките.

— Думи, Тайръл. Президентът все още е в изолация.

— Така си мислиш ти. Ние не знаем кой друг е манипулирала.

— Проверяваме подробно всички от списъка ти.

— Ами ако е някой, който го няма в списъка?

— Какво да ти кажа? Не съм ясновидец.

— Започвам да си мисля, че Баярат е…

— Това не ни помага, само потвърждава най-лошото, което сме чували за нея.

— Тя има група тук, висши чиновници, които са й задължени, на нея или на нейните хора.

— Това е логично. Би ли ни направил услуга да ги намериш?

— Ще направя всичко, капитане, защото сега вече е между мен и нея. Аз искам Момиченцето-кръв и я искам мъртва. — Хайторн затвори телефона.

Но той искаше не само Баярат, а и ужасната лъжа, наречена Доминик, която го разтърси с начина, по който никое човешко същество не би трябвало да постъпва към друго. Прие любовта му и се подигра с нея, на най-съкровените тайни отговори с лъжи. Толкова дълго, толкова подло. Убийцата.

Тя забравяше нещо. Той също беше убиец.

Патрик О’Райън седеше на стола до бюрото си, пожелавайки си лятото да е свършило и децата да са отишли на училище — далеч на училище, благодарение на Повелителите. Не че не им се радваше, напротив. Те занимаваха жена му и й оставаше малко време за скандали. Не че не обичаше жена си, по някакъв начин считаше, че я обича, но доста се бяха отчуждили и той разбираше, че причината е в него. Средният човек можеше да се прибере у дома и да се оплаква от работата и шефа си, или от факта, че не прави достатъчно пари, а той не можеше да направи никое от тези неща. Особено за парите, след като Повелителите бяха влезли в живота му.

Патрик Тимоти О’Райън беше потомък на голямо ирландско семейство от Куинс, Ню Йорк. Благодарение на монахините и няколко свещеници в енорийската училищна система, той беше подтикнат да прескочи традиционната полицейска академия, в която бяха постъпили трима от по-големите му братя, следвайки стъпките на своя баща, дядо и прадядо. Вместо това беше решено, че Патрик Тимоти има изключителен ум, толкова над средния, че беше окуражен да иска стипендия от университета Фордам. След като беше впечатлил и професорите от Фордам, той получи още една, за да защити степента магистър в университета в Сиракуза към департамента за международни отношения, място, от което ЦРУ набираше повечето от кадрите си.

Беше постъпил в управлението три седмици след като получи степента си. След месец някои началници му намекнаха, че трябва да спазва определен стил на облеклото си. Неизгладени полиестерни панталони и оранжева вратовръзка върху синята риза, под едно зле прилягащо сако от евтин магазин просто не вървяха. Той направи всичко възможно да се подчини, подпомогнат от жена си, италианско момиче от Бруклин, което смяташе, че съпругът й изглежда добре, но въпреки това правеше изрезки от списания, показващи как трябва да се облича един мъж във Вашингтон.

Годините минаваха и както монахините и свещениците бяха предусетили, висшите ешелони на управлението започнаха да разбират, че в лицето на Патрик Тимоти О’Райън имаха един изключителен ум. Той не беше от хората, които пращаха да свидетелстват в Сената. Стилът му на обличане се беше подобрил, но езикът му беше невъздържан до грубост, безцеремонен и изпълнен с вулгаризми. Въпреки това анализите му бяха директни, стегнати и точно по същността, без да се впускат в самодоволна резервираност или заобикалки. През 1987 той предрече колапса на Съветския съюз до три години. Това нечувано изявление беше не само погребано, но О’Райън беше извикан в офиса на заместник-директора и му беше казано „да си затваря устата, по дяволите“. На следващия ден беше повишен в длъжност, повишиха му и заплатата, което потвърди аксиомата, че добрите момчета биват възнаграждавани.

В онези времена О’Райънови имаха пет деца за осем години, една твърде кризисна икономическа ситуация за редови служител на ЦРУ. Но Патрик Тимоти можеше да си го позволи, защото работата в управлението му осигуряваше сравнително евтини заеми от банките. Това, което О’Райън не можеше да приеме, беше, че резултатите от неговия труд често попадаха в центъра на вниманието, а него самия оставяха в сянка. Неговите думи биваха повтаряни на конгреси от преуспяващи контета, които говореха, сякаш бяха родени в Англия, както и от сенатори, представители, служители на кабинета по най-гледаните телевизионни шоута. Той се беше потил над тези анализи, но всеки друг освен него обираше лаврите му. Това го вбесяваше, а се разяри още повече, когато отиде направо да се оплаче на директора. Краткият отговор, преди да го отпратят, беше: