Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Всеки от тях е бил там през последните осемнайсет дни. А тъй като Момиченцето-кръв е неделимо свързано с Ван Ностранд, напълно е възможно един или повече от тях да са част от заговора — умишлено или неволно.

— Можеш ли да си представиш какво искаш от мен? Секретарят по отбраната, директорът на ЦРУ, ненормалният шеф на тайните, проклетият държавен секретар? Ти си полудял.

— Те са били там, Хенри. Както и Баярат.

— Имаш ли доказателства? За бога, всеки един от президентските хора може да ме отстрани.

— Държа доказателството в ръцете си, капитане. Единствените хора от този списък, които биха те отстранили, работят за Баярат, отново умишлено или неволно. Сега, по дяволите, заемай се за работа! През следващите двайсет минути ще мога да ти дам следа, която би могла да те направи адмирал, ако първо не те убият.

— Звучи сладко. Какво, по дяволите, е и къде ще ни заведе тази следа?

— Към лицето, помогнало на Ван Ностранд да напусне страната.

— Ван Ностранд е мъртъв!

— Това не го знаят на мястото, откъдето е трябвало да замине. Повтарям, започвай работа, Хенри. — Тайръл затвори телефона и последователно погледна към Нелсън и Пул, които го наблюдаваха със зяпнали уста. — Нещо тревожи ли ви? — попита той.

— Ти определено играеш твърдо, капитане — каза лейтенантът.

— Няма друг начин, по който да се играе сега, Джаксън.

— Ами ако грешиш? — каза Кати. — Ами ако никой от списъка няма нищо общо с Баярат?

— Няма да приема това. И ако Стивънс не може да открие нищо, ще се погрижа този списък да стане достояние на медиите. С толкова подробности и недомлъвки, лъжи и полуистини, че цялата структура на властта ще се разклати да дава обяснения. Няма да има убежище дори за истинските светци във Вашингтон.

— Твоят цинизъм граничи с пълната безотговорност — каза Нелсън.

— Така е, майоре, защото за да открием Момиченцето-кръв, ядрото на групата, която я поддържа, трябва да се паникьоса. Ние знаем, че те са наоколо, знаем, че са проникнали в най-вътрешните кръгове и тук, и в Лондон, и в Париж. Само една грешчица, една личност, опитваща се да подсигури задника си, и експертите се заемат за работа с вълшебните си серуми.

— Правиш го да звучи толкова просто.

— В основата си то не е особено сложно. Започваме с хората от списъка. Известно е, че те са били в близък контакт с Ван Ностранд. След това списъкът се разраства с подробности за всеки един от тях. Кои са техните приятели, техните съдружници, кой работи в техните офиси и има достъп до секретни материали? Кой от тях има стил на живот, надвишаващ доходите му? Имат ли слабости, които биха ги направили обект на изнудване? Всичко се развива с огромна скорост, като двигатели са страхът и паниката. — Телефонът звънна и Тайръл го вдигна. — Стивънс? — Хайторн се намръщи. Той прикри слушалката и направи знак на Пул: — За теб е.

Лейтенантът вдигна телефона на бюрото.

— Стана ли, Мак?… Преди десет минути? Добре, благодаря… Откъде, по дяволите, да знам? Продай проклетото нещо! Ако имаха акъл, щяха да са го пренесли в Куба. — Пул затвори и погледна Тай. — Самолетът на Ван Ностранд се е приземил и очевидно е настъпило голямо объркване. Вашингтонските посрещачи са се скарали с братята, които оставили самолета, казали, че са освободени от собственика и се измъкнали.

— Време е за Сейнт Томас — каза Тайръл, взе телефона и набра номера в Карибите. Лицето му се беше изкривило в очакване. Той натисна двуцифрения код и прослуша съобщенията си… Скъпи, Доминик е! Обаждам ти се от едно скучно пътуване край бреговете на Портофино… Хайторн пребледня, очите му се разшириха, мускулите на лицето му се напрегнаха. И това беше фалш, както всичко, свързано с Доминик. Подлостта на убиеца, чийто живот беше лъжа. А Полин и Париж бяха част от тази лъжа, един фрагмент, който би могъл да ги отведе стъпка по-близо до Баярат.

— Какво има? — каза Кати, разчитайки объркването на лицето му.

— Нищо — отговори Тайръл тихо. — Току-що чух някой, който направи грешка. — Последва друго съобщение, напрежението му се възвърна.

Изведнъж откъм прозореца на хотела се разнесе разкъсващ писък. Той продължи, стана по-силен, след това истеричен. Нелсън и Пул изтичаха до прозореца. — Долу на паркинга! — извика лейтенантът. — Погледни!

Долу, на огромната черна повърхност на паркинга, осветена от съседните лампи, стояха една руса жена и един мъж на средна възраст. Жената пищеше от ужас, вкопчена в компаньона си, докато той се опитваше да я успокои и да я отведе. Пул отвори прозореца, молбите на сивокосия мъж сега се чуваха.