Робърт Лъдлъм - Ашкелон

Как да не е съгласен? Разбира се, генерале, както кажете, сър. Тайръл беше толкова заслепен от генерала, а някои предложения му прозвучаха така приемливо, че поласканият Хайторн ентусиазирано прие новите си задължения. Случайност шест го изпрати с полет обратно до Джорджия, за един изтощителен дванайсетседмичен престой, вече като офицер, официално назначен в морското разузнаване.

След като се завърна в Хага, за да възобнови изпълнението на службата, случайностите следваха една след друга. Той започна да става майстор в истинската си работа.

Подхранван от широкоразпространеното лицемерие и корупция в НАТО, Амстердам се беше превърнал в Мека на нелегалните мрежи, където парите заменяха задълженията, големи или малки. Той изпълняваше задачи из Холандия и цяла Европа, заобиколен от безполезни убийства и машинации.

Изведнъж Тайръл осъзна, че Кати стои на края на леглото и го наблюдава. Той вдигна глава:

— Къде е нашият лейтенант? — попита той.

— Използва телефона в моята стая. Спомни си, че имал среща тази вечер, преди четири часа.

— Бих искал да чуя как ще я отложи.

— Вероятно няма да можеш. Той без съмнение й казва как изпробва експериментален самолет, много секретен, или как си е счупил врата при падане от високо.

— Голям образ е това дете.

— Така е… Ти какво правеше? Спеше с отворени очи ли?

— Едва ли. Просто един от онези кратки саморазпити, когато се питаш защо си там, където си. Дори може би защо си този, който си.

— Знам отговора на първия въпрос. Ти преследваш Баярат, защото си бил един от най-добрите офицери от разузнаването на флота.

— Това не е вярно — каза Хайторн и се облегна върху възглавницата, докато Нелсън се настани на един стол близо до леглото.

— Стивънс призна, че си бил. Дори и да го е направил неохотно.

— Той се е опитвал да успокои страховете ти, това е всичко.

— Не мисля така. Наблюдавала съм те в действие, капитане. Защо го отричаш?

— Защото, майоре, може и да съм бил ефикасен за няколко години, но след това нещо се случи, и независимо дали моите началници го разбираха или не, аз се превърнах в най-калпавия човек в сферата. Разбираш ли, престана да ми пука кой губи и кой печели глупавите игрички. Пукаше ми за нещо друго.

— Искаш ли да ми кажеш за какво?

— Не мисля, че ще искаш да го чуеш. Освен това е твърде лично. Никога не съм го разказвал.

— Ще направим сделка, Тай. Аз също имам нещо лично, което никога не съм споделяла с никого, дори и с Джаксън, още по-малко с родителите си. Може би ще можем да си помогнем, след като и без друго вероятно никога няма да се видим, когато това свърши. Искаш ли да го чуеш?

— Да — каза Тайръл, изучавайки нейното загрижено, някак си молещо изражение. — За какво се отнася, Кати?

— Пул и моите хора си мислят, че аз съм родена да бъда офицер, да бъда пилот от военновъздушните сили, с всичко, което следва от това.

— Ако ми простиш — каза Хайторн, усмихвайки се любезно, — според мен Джаксън вярва, че ти си призвана, а не родена за това.

— Грешиш във всяко отношение — противопостави се майор Катерин Нелсън. — Докато не ме приеха във Военната академия, винаги съм мечтала да стана антрополог. Като Маргарет Мийд, да пътувам по света, да изучавам култури, неизвестни на никого, да откривам нещо за примитивните хора, които в толкова много отношения са по-добре от нас. Понякога тази мечта отново се завръща в мен… Звучи глупаво, нали?

— Нищо подобно. Защо не го направиш?… Аз мечтаех да плавам под собствен флаг, но протаках десет години. И какво от това?

— Обстоятелствата са твърде различни, Тай. Ти си започнал да се обучаваш за това, което си сега, практически от дете. А аз ще трябва тепърва да започна да уча. Бог знае колко време ще ми отнеме това.

— Какво толкова, две години? Не е като да учиш мозъчна хирургия. После можеш да продължиш в процеса на работата.

— Какво?

— Ти можеш да правиш това, което деветдесет процента от антрополозите не могат. Ти си пилот, можеш да ги откараш където си поискаш.

— Този разговор не е нормален — каза Кати тихо, замислено. После се изправи и прочисти гърлото си. — Аз ти казах тайната си, Тай. А твоята каква е? Честната дума си е честна.

— Говорим си като две дечица. Добре… Твърде често се сещам за него, предполагам, че ми е като опора… Една нощ отидох да се срещна с един руснак, човек от КГБ, точно като мен, моряк от Черноморския флот. И двамата знаехме, че нещата излизат извън контрол, труповете в каналите безумно се увеличават. За какво? Междуправителствените срещи не се занимаваха с това, а с него двамата не можахме да прекратим лудостта. Когато го намерих, той беше все още жив, но лицето му беше издълбано с бръснач като хамбургер. Разбрах какво иска от мен и го… освободих от страданието му. Тогава наистина разбрах какво трябва да правя. Не трябваше просто да преследвам корумпираните, които натрупваха състояния от нищо. Или неориентираните агенти и бюрократите, които бяха научени да ни се противопоставят идеологически. Трябваше да преследвам фанатиците, маниаците, които можеха да направят такова нещо на човек от своите. Всичко в името на нетрепкащата, неопетнена лоялност, която не означава нищо за големите събития в историята.