Робърт Лъдлъм - Ашкелон

Всъщност, курсът по астрономия не беше толкова скучен. Той се занимаваше с ветроходство, откакто беше проходил, и така усъвършенства навигацията по звездите, че можеше да определи курса на плаване и без секстант, само с поглед. Като атлет беше относително талантлив и се справяше добре в академичните спортове благодарение на ръста и фигурата си, но липсата на постоянство, както и компанията, с която се движеше, предотвратиха евентуалната му спортна кариера. Нямаше желание нито да остава за тренировки, нито да претоварва тялото си. След Орегонския университет, който беше безплатен за деца на професори, стана трудно. Беше постигнал приличен успех, тъй като курсовете, които беше записал, му бяха интересни, но малко от тях бяха интересни за работодателите, търсещи хора с бизнесадминистрация, икономикс, инженерство или компютърни науки. Тогава дойде случайност номер едно.

По улиците на Юджийн, два месеца след като неговата майка беше поставила безполезната му диплома в рамка, той попадна на кантора за набиране на кандидати за флотата. Дали поради привлекателните плакати, показващи кораби в морето, или защото беше нетърпелив да прави нещо, или пък комбинацията от двете, това той никога не разбра, просто влезе и се записа.

Майка му беше втрещена. „Ти изобщо не си за военен“, каза тя.

По-малкият му брат, който учеше в гимназията и вече беше президент на едно почетно общество, добави: „Тай, известно ли ти е, че ще трябва да изпълняваш заповеди?“

Изуменият баща му предложи напитка и беше по-язвителен от другите двама. „Видиш ли някоя хаймана с изхвръкнал акъл, бъди сигурен, че ще иска да се завре в някоя малка каютка до живот. Както казваха прокторите от Салем, когато откриеха магьосник, синко — Боже, смили се над душата му.“

За щастие във флота се бяха научили да бъдат милостиви, когато това им беше от полза. След като провериха постиженията на Хайторн като млад моряк, а те бяха значителни, включително шкиперство на големи ветроходи и няколко дузини сини ленти, той напусна тренировъчната база в Сан Диего като мичман втори ранг, годен за служба на разрушител, което докара втората главна случайност.

Две години по-късно започна да го измъчва клаустрофобия от военните кораби. Той се огледа наоколо за нещо по-различно. Отвориха му се няколко наземни предложения, но те бяха за канцеларска работа, която не го интересуваше. Имаше обаче едно, което му прозвуча забавно, и той се кандидатира. Офицер от протокола в Хага.

Той го получи, както и още една нашивка — за мичман първи ранг. Нямаше ни най-малка представа, че протоколът беше начин за набиране на персонал за военноморското разузнаване. Забавите, игрите и приемите в посолствата и програмите за дипломати, военни и цивилни бяха част от курса. Една сутрин, шест месеца по-късно, той беше извикан в офиса на шарже д’афера, получи похвали, които далеч надвишаваха скромните му заслуги и му беше съобщено, че е повишен в лейтенант.

„И между другото, лейтенанте, беше му казал служителят на посолството, бихме искали да ни направите една малка услуга.“ Случайност номер три. Той каза да.

Колегата на Тайръл на същата служба във френското посолство беше заподозрян, че предава френско-американската разузнавателна информация на руснаците. Под претекст за едно предстоящо вечерно парти, дали лейтенант Хайторн ще се опита да го напие и да научи от него каквото може? За улеснение, беше казал шарже д’афера, като му подаваше едно малко пластмасово шишенце от капки за очи. Две капки от това нещо в питието „ще развържат езика и на немия“.

Случайност номер четири. Хайторн нямаше шанс да употреби фалшивите капки за очи. Нещастният Пиер се наля здраво с вино и изпя ужасното си признание, че е едновременно затънал в дългове и има роман с руски агент, който би могъл да разкрие отношенията им и да го погуби.

Случайност номер пет. Вероятно следствие на няколко бърбъна, Тайръл предложи на отчаяния французин, ако той му каже имената на контактите си с КГБ, да обяви, че Пиер всъщност работи за НАТО, тъй като е подозирал, че има изтичане на информация от собственото му посолство. Бузите на Хайторн изтръпнаха от благодарствените целувки на французина. Човекът стана ценен двоен агент, което беше отчетено като заслуга на офицера по протокола. Това доведе случайност номер шест.

Командващият генерал на НАТО го извика. Той беше човек, когото Хайторн много уважаваше, защото не беше някой надут задник, а говореше направо. „Искам да те привлека, лейтенант, защото не само имаш необходимата квалификация, но, което е по-важно, не я демонстрираш. Гади ми се от самохвалството, което върлува наоколо. Нещата се правят от тихи, наблюдателни хора. Съгласен ли си?“