Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— О, това е страхотно! — възкликна Хайторн. — Ние го застрелваме, изчакваме в мотела и дори не вземаме бонбоните!

— Случвали са се и по-странни неща.

— Определено — съгласи се офицерът на вратата, извади полицейската си радиостанция и разкопча кобура си. — Сержант, тук имаме трима заподозрени, стаи петстотин и пет и петстотин и шест. Изпрати подробности колкото можеш по-бързо… Познай какво забелязах току-що? Побързай.

Следвайки погледа на полицая, четири глави се изстреляха към другия край на стаята, където върху бюрото лежаха валтерът на Пул и револверът на Хайторн.

Баярат погледна през прозореца към тълпите долу. Не я интересуваха врявата и действията на полицаите — и двете й бяха добре известни. Зяпачите се блъскаха да зърнат трупа, полицията се опитваше да поддържа нещо подобно на ред, докато пристигнеха по-висшите началници да им кажат какво да правят. Дотогава обезобразеното тяло трябваше да си остане на мястото. То беше покрито в напоен с кръв чаршаф, събрал всички погледи.

Баярат не беше загрижена за безполезните действия на безполезните полицаи, тя отчаяно се опитваше да открие Николо, когото беше изпратила долу, веднага след като се беше върнала в апартамента, с изрични инструкции. „Нещо ужасно се е случило и ние трябва да напуснем веднага. Намери кола, дори и да трябва да заплашиш собственика! Вземи куфарите и използвай пожарната стълба!“ Ето къде беше! В сянката на една лампа, вдигнал дясната си ръка, в която държеше нещо и кимаше с глава. Беше успял!

Баярат се огледа в огледалото, оправяйки перуката с тънката си бяла коса. Течният восък на лицето й поддържаше бръчките на мястото. Бледата пудра, сенките под очите и тънките избелели устни създаваха впечатление за стара жена, една ексцентрична стара жена, която носеше кафява мъжка шапка на главата си.

Баярат отвори вратата към коридора и веднага се изненада от врявата и потока бягащи полицаи, които се събираха пред една врата в дъното с извадени пистолети. Тя се придвижи към асансьорите, подминавайки униформите, една превита фигура, бореща се с напредналата възраст.

— Кучи синове, пуснете ме!

— Не се приближавайте до мен или ще съжалявате много повече, отколкото аз!

— Не смей да ме докосваш!

Бая се парализира за миг, цялото й тяло отказа да се подчини. Кучи синове, пуснете ме. Един глас, един мъж. Хайторн! Инстинктивно изви прегърбеното си тяло надясно, хаосът вътре привличаше вниманието й.

Между телата и протегнатите ръце, които притискаха Тайръл към стената, техните погледи се срещнаха. Очите й бяха присвити от шока, а неговите — широки, ядосани, невярващи и паникьосани.

Хауърд Девънпорт, признат гигант на индустрията и в същото време потиснат, победен шеф на ненаситния Департамент на отбраната, си наля второто курвоазие на бронзовия сух бар и бавно се върна към бюрото си. Той беше се успокоил, успокоението дойде преди два часа, когато от колата на пост се обадиха и потвърдиха, че от имението на Ностранд е излязла негова лимузина с един или няколко пасажери на задната седалка.

Ако Хайторн бъде откаран с моята лимузина, ще знаеш, че информацията ми е била погрешна, и никога не трябва да споменаваш, че съм ти я предал.

Девънпорт нямаше никакво намерение да го прави. Имаше достатъчно истерия по преследването на Момиченцето-кръв. Да се обременят преследвачите с фалшиви слухове щеше само да засили паниката — някой педант от разузнаването щеше да ги въведе в някой компютър, увеличавайки по този начин объркването, ако друг след него ги откриеше. Ван Ностранд го разбираше твърде добре, това беше причината да отправи последните си инструкции в случай, че бившият капитан Хайторн не е член на печално известния Алфа пазар… Господи, що за секретар по отбраната беше той — размишляваше Девънпорт. Никога не беше чувал за Алфа, каквото и да беше това!

Моментът беше настъпил, помисли си той. Искаше му се жена му да си беше у дома, вместо в Колорадо, на гости при дъщеря им, която току-що беше родила третото си дете. Той наистина искаше тя да е с него, защото най-накрая беше напечатал оставката си на стария ремингтън, който неговите родители му бяха купили преди цяла вечност. Вестниците често споменаваха старата пишеща машина. Потомъкът на богатството на Порт Хилс, водещ си бележки на древна машина, когато би могъл да има най-съвършените компютри, да не говорим за армия от секретарки. Но „старият Рем“ беше стар приятел, приятел, с когото можеше да мисли, затова Девънпорт не виждаше начин да го смени.