Робърт Лъдлъм: Самоличността на Борн

Уошбърн поведе мъжа през хола към вратата на задната стая, водеща към диспансера. Вътре той отиде към ъгъла и взе един допотопен прожектор с ръждясала и напукана обковка на обектива.

— Донесох си това заедно с припасите от Марсилия — каза, докато го слагаше на бюрото и включваше щепсела в контакта на стената. — Едва ли е най-доброто оборудване, но ще ни послужи за целта. Пусни щорите, ако обичаш.

Мъжът без име и памет отиде до прозореца и пусна щорите. В стаята стана тъмно. Уошбърн запали лампата на прожектора. На бялата стена се появи светъл квадрат. След това пъхна късче целулоидна лента зад обектива. Квадратът се изпълни с едри букви:

DIE BANK GEMEINSCHAFT

11 BANHOFSTRASSE. ZÜRICH

НУЛА — СЕДЕМ — СЕДЕМНАЙСЕТ — ДВАНАЙСЕТ — НУЛА

ЧЕТИРИНАЙСЕТ — ДВАЙСЕТ И ШЕСТ — НУЛА

— Какво е това? — попита безименният мъж.

— Погледни го. Разгледай го. Мисли!

— Някаква банкова сметка.

— Точно така. Името и адресът на банката. Цифрите на ръка са на мястото на името и затова заместват подписа на притежателя на сметката. Стандартна процедура.

— Откъде го взе?

— От теб. Това е много малък негатив, наполовина на трийсет и пет милиметров филм, струва ми се. Беше имплантиран, хирургически имплантиран под кожата на дясното ти бедро. Цифрите са с твоя почерк. Подписът ти. С това нещо можеш да отвориш сейф в Цюрих.

Двамата избраха името Жан-Пиер. Нито впечатляваше, нито засягаше някого, защото беше толкова често срещано в Пор Ноар, колкото и всяко друго.

От Марсилия пристигнаха книги. Шест — различни по големина и дебелина, четири на английски и две на френски. Бяха по медицина, свързани с уврежданията на главата и мозъка. В тях имаше напречни разрези на човешки мозък, стотици непознати думи за усвояване и осмисляне: Lobes occipital и temporal, мозъчната обвивка и свързващите фибри на corpus callosum, лимбичната система и по-специално хипокампуса и мамиларните тела, които заедно с форникса образуваха система, без чието участие паметта и спомените бяха невъзможни. Евентуалната им повреда водеше до амнезия.

Имаше някои психологически проучвания на емоционалния стрес, причиняващ стагнационна истерия и умствена афазия. Условия, които също имаха дял за частична или пълна загуба на паметта. Амнезия.

Амнезия!

— Няма правила — каза тъмнокосият мъж, потривайки очите си на слабата светлина на настолната лампа. — Това е като калейдоскоп. Може да се прояви в хиляди комбинации. Физически или психологически — или по малко от двете. Може да е постоянна или временна, цялостна или частична. Няма правила!

— Съгласен съм — каза Уошбърн, сръбвайки от уискито си на стола сред стаята. — Но мисля, че се приближаваш към случилото се. Към онова, което според мен се е случило.

— Или по-точно? — попита обезпокоен мъжът.

— Ти току-що го каза: „По малко и от двете“. Макар че думата „малко“ трябва да се смени с „масивно“. Масивни шокове.

— Масивни шокове на какво?

— На физиката и на психиката. Те са свързани, преплетени. Двете нишки на подсъзнанието или стимулите, образували възел.

— Колко изпи?

— По-малко, отколкото си мислиш, но това няма отношение. — Докторът взе пълна с листа папка. — Ето я твоята история — новата ти история — започнала от деня, в който те докараха тук. Позволявам си да обобщя. Физическите наранявания показват, че ситуацията, в която си се оказал, е била комбинирана с психологически стрес. Последвалата истерия е причинена от най-малко деветчасовия ти престой във водата, което, от своя страна, е задълбочило психологическата травма. Тъмнината, люлеенето на вълните, дробовете, които едва поемат въздух, са инструментите на истерията. Всичко предшествало това е трябвало да се заличи, за да можеш да се бориш, да оцелееш. Слушаш ли ме?

— Да. Главата се е самозащитавала?

— Не главата, разсъдъкът. Прави разлика, важно е. Ще се върнем на главата, но ще й дадем име. Мозъкът.

— Добре. Разсъдъкът, не главата… което всъщност е мозъкът.

— Много добре. — Уошбърн прекара палеца си през страниците на папката. — Това тук е пълно със стотици най-различни наблюдения. Обикновени медицински бележки — време, дози, реакции и други подобни, но най-основното се отнася до теб, до самия човек. Думите, които използваш, думите, на които реагираш, фразите, които употребяваш — които успях да запиша — са все разумни. И когато говореше насън, и докато беше в безсъзнание. Даже начинът, по който вървиш, начинът, по който говориш или извиваш тялото си, когато се учудваш или виждаш нещо интересно. Ти си кълбо от противоречия. Под повърхността ти има нещо диво, почти винаги под контрол, но много жизнено. Виждам и дълбока тъга, която, изглежда, ти причинява болка. Но все още рядко даваш воля на яростта, която тази болка би трябвало да провокира.