Робърт Лъдлъм: Самоличността на Борн

— Приятел — изрече меко.

— Приятел?

— Вие говорите английски. Така си и мислех. Подозирам, че сте американец или канадец. Зъболекарят ви не е от Обединеното кралство или от Париж. Как се чувствате?

— Не съм сигурен.

— Ще продължи известно време. Имате ли нужда да си изпразните червата?

— Какво?

— Да се изходите, приятелю. Затова е ей онзи леген до вас. Белият отляво. Ако го направите навреме, естествено.

— Съжалявам.

— Недейте. Съвършено нормална функция. Аз съм лекар, вашият лекар. Името ми е Джефри Уошбърн. А вашето?

— Какво?

— Попитах как се казвате.

Чужденецът помръдна глава и се втренчи в бялата стена, нашарена от лъчите на утринното слънце. Обърна се отново и спря сините си очи върху доктора.

— Не знам.

— О, боже мой!

— Повтарям ти за хиляден път. Ще е нужно време. Колкото повече се бориш с това, колкото повече се измъчваш, толкова по-зле ще си.

— Ти си пиян.

— Напълно. Това няма отношение към темата. Но мога да ти дам някои идеи, ако имаш желание да ме слушаш.

— Слушам те.

— Не, не е така. Вмъкваш се в пашкула си и пускаш перде върху мозъка си. Чуй ме отново.

— Слушам те.

— Докато беше в кома — доста дълго — ти говори на три различни езика. Английски, френски и някакъв шантав, мяукащ, за който си мисля, че е от източните. Това означава, че си многоезичен, чувстваш се у дома си на различни места в света. Мисли географски. Кой от всичките ти е най-удобен?

— Явно английският.

— Съгласихме се с това. А най-неудобен?

— Не знам.

— Очите ти са кръгли, а не дръпнати. Бих казал, че явно е източният.

— Явно.

— Тогава защо го говориш? Сега мисли с асоциации. Записал съм думи. Чуй ги. Ще ги произнасям фонетично. Ма-куа. Там-куан. Кий-са. Кажи първото нещо, което ти минава през главата.

— Нищо.

— Хубава работа.

— Какво, по дяволите, искаш?

— Нещо. Каквото и да е.

— Ти си пиян.

— С това се съгласихме. Напълно! А също така спасих и скапания ти живот. Пиян или не, аз съм лекар. А някога бях много добър лекар.

— Какво се случи?

— Пациентът разпитва лекаря?

— Защо не.

Уошбърн млъкна и погледна през прозореца към брега.

— Бях пиян — промълви. — Казаха, че съм убил двама пациенти на операционната маса, защото съм бил пиян. Можех да се отърва с един, не двама. Но те намират стереотипа много бързо. Бог да ги благослови. Никога не давай на човек като мен скалпел и не го обсипвай с уважение.

— Беше ли необходимо?

— Кое точно?

— Бутилката.

— Да, по дяволите — измърмори тихо Уошбърн, отдръпвайки се от прозореца. — Беше и е. И на пациента не е позволено да дава оценка, която е единствено от компетенцията на физиолог.

— Съжалявам.

— И ти имаш неприятния навик да се извиняваш. Това е прикрит протест и въобще не е естествено държание. Нито за минута не ти вярвам, че си почтителен човек.

— Тогава знаеш нещо, което аз не знам.

— За теб, да. Много. Но съвсем малко, което да има смисъл.

Мъжът се намести на стола. Разкопчаната риза се свлече от бинтованото му тяло, оголвайки превръзките на гърдите и стомаха. Протегна ръце пред себе си и вените на изящните му мускулести ръце се откроиха ясно.

— Нещо, което не сме споменавали в разговорите си.

— Да.

— Нещо, което съм говорил в безсъзнание?

— Не, не съвсем. Вече разисквахме повечето от тези бръщолевения. Езиците. Познанията по география — градове, за които изобщо или почти не съм чувал — твоята фикс-идея да избягваш да споменаваш имена, имена, които искаш да кажеш, но все едно, няма да го направиш. Влечението към конфронтация — „атакувай, отскачай, крий се, бягай“ — всички тези думи са доста агресивни, бих добавил. Твърде често ти връзвах ръцете, за да предпазя раните. Но всичко това го минахме. А има и други работи.

— Какво имаш предвид? Какви са? Защо не си ми казал?

— Защото са физически. Твоята външна обвивка, такава, каквато е била. Не бях сигурен дали си готов да го чуеш. И сега не съм сигурен.

Мъжът се облегна назад. Тъмните му вежди под тъмнокестенявата коса се сбраха гневно.

— Това е физическа оценка, за която не съм те молил. Е, готов съм. Какво ще ми кажеш?

— Да започнем тогава с този доста приемлив вид на тази твоя глава. Физиономията по-точно.

— Какво й е?

— Не е тази, с която си се родил.

— Какво имаш предвид?

— Хирургията оставя отпечатъка си. И той се вижда под лупа. Тебе са те променили, приятелю.

— Променили?

— Имаш ясно изразена брадичка. Осмелявам се да твърдя, че е имала трапчинка. Премахната е. Твоята лява скула — скулите ти са също ясно изразени, оформени по славянски преди много поколения — носи следи от хирургическа намеса. Осмелявам се и да твърдя, че от нея е премахната бенка. Носът ти е английски — някога по-остър, отколкото сега. Изтънен е — едва доловимо. Твоите много остри черти са били омекотени, характерът — прикрит. Схващаш ли какво ти казвам?