Робърт Лъдлъм: Самоличността на Борн

Д-р Джефри Уошбърн се събуди внезапно. Главата му лежеше отпусната на гърдите и дъхът от устата проникваше в ноздрите му; не беше никак приятен. Премигна, ориентирайки се, и погледна към отворената врата на спалнята. Дали дрямката му не бе прекъсната от поредния несвързан монолог на неговия пациент? Не, не долиташе и звук. Даже гларусите бяха замлъкнали благосклонно. Беше религиозният празник на Ил дю Пор Ноар, никакви лодки не идваха да безпокоят птиците с глъчката си.

Уошбърн погледна към празната чаша и полупразната бутилка от уиски на масата до стола си. Бяха доказателство за напредък. В обикновен неделен ден и двете щяха да са вече празни, а болката от предишната нощ да е развинтена от скоча. Той се усмихна на себе си, благославяйки още веднъж по-голямата си сестра в Ковънтри, която с месечната си пенсия правеше уискито достъпно. Беше добро момиче — Бес, да, и бог бе свидетел, че би могла да си позволи да му изпраща малко повече, по дяволите, но той бе благодарен и на това, което тя правеше за него. Някой ден обаче щеше да престане, парите да секнат, а той да постига забрава с най-евтиното вино, докато в крайна сметка болката не изчезнеше. Завинаги.

Беше вече приел тази възможност… допреди три седмици и пет дни, когато измъкнаха от морето един полумъртъв чужденец и го донесоха до вратата му. Рибари, които не си направиха труда дори да се представят. Бяха го сторили от милосърдие, а не от чувство за вина. Бог щеше да разбере; мъжът бе ранен от огнестрелно оръжие. Това, което рибарите не знаеха, бе, че нещо повече от куршуми бе увредило тялото на мъжа. И мозъка му.

Докторът надигна мършавото си тяло от стола и пристъпи към прозореца с изглед към пристанището. Смъкна щорите, премигвайки на слънцето, и надзърна през пречките, за да разбере оживлението на улицата, или по-точно причината за силния шум. Беше карета, теглена от коне — семейство на рибар на неделна разходка. Къде, по дяволите, можеше да се види подобна гледка? Спомни си за каретите и за добре гледаните скопени коне, които през летните месеци возеха туристи през Лондонския кралски парк, и се засмя с глас на сравнението. но смехът му беше кратък, изместен от нещо немислимо само допреди три седмици. Беше изоставил всякаква надежда да види отново Англия. Сега съществуваше възможност положението да се промени. Чужденецът би могъл да го промени.

Можеше да се случи този ден, този час, тази минута. Освен ако прогнозата му не беше вярна. Раните на краката, стомаха и гърдите бяха дълбоки и сериозни и по всяка вероятност не се бяха оказали фатални само поради факта, че куршумите бяха заседнали в тях, дезинфекцирани и промити от морската вода. Не можеха да се извадят никъде другаде по-безопасно, отколкото в неговата лечебница. Всичко бе подредено, стерилизирано и подготвено за операция. Истинският проблем бе раната в черепа. Пораженията бяха подкожни, но по всяка вероятност бяха увредили влакнестите области на таламуса и хипокампуса. Ако куршумът бе влязъл милиметър по-встрани, жизнените функции щяха да са прекъснати. Но всичко бе наред и Уошбърн взе решение. Не сложи капка алкохол трийсет и шест часа, яде нишесте и пи толкова вода, колкото можеше да погълне. След това се захвана с възможно най-деликатната операция, която бе предприемал, откакто го бяха изгонили от болницата „Маклийнс“ в Лондон.

Милиметър след милиметър изчисти тъканта, след това съедини и заши кожата над раната, съзнавайки, че най-малката грешка със скалпел, игла или пинцета ще предизвика смъртта на пациента.

Не искаше този непознат човек да умре. По няколко причини, но най-вече поради една.

Когато свърши и признаците на живот се стабилизираха, д-р Уошбърн се върна към своя химичен и биологичен придатък — бутилката. Напи се и продължи да е пиян, но без да минава границата. През цялото време си даваше сметка къде е и какво прави. Определен напредък.

С всеки ден, с всеки час може би. Погледът на чужденеца щеше да се фокусира и от устните му да излязат отчетливи думи.

Всеки момент.

Всеки миг.

Първи дойдоха думите. Те се разнесоха из въздуха, докато ранният утринен бриз откъм морето разхлаждаше стаята.

— Кой е тук? Кой е в стаята?

Уошбърн се премести на малкото легло, преметна спокойно крака през ръба и бавно се изправи. Най-важното бе да не издаде никакъв дразнещ звук, никакъв внезапен шум, който би могъл да уплаши пациента и да го хвърли отново в психологическа криза. Следващите няколко минути щяха да са точно толкова деликатни, колкото и хирургическата операция, която беше извършил. Лекарят в него бе готов за този момент.