Робърт Лъдлъм: Сделката на Ринеман

Областта бе избрана внимателно, с голяма прецизност, и беше опасана с противоураганна ограда, висока четири и половина метра, през която постоянно течеше парализиращ, но не смъртоносен ток. На всеки три и половина метра имаше поставен знак за забрана, който предупреждаваше наблюдателя, че този парцел земя… гора, блата, пасища и хълмове… е изключителна собственост на правителството на Съединените щати. Така евентуалните нарушители бяха своевременно предупредени не само че входът е строго забранен, но и че е прекалено опасно да се влиза навътре. Бяха цитирани заглавия и алинеи от специфичните закони, отнасящи се до забраната на достъп, заедно с волтажа на тока, който тече през оградата.

Теренът бе възможно най-разнообразен, доколкото можеше да бъде открит такъв на достатъчно близко разстояние до Вашингтон По един или друг начин, с една или друга местност той съответстваше доста добре на топографията и местностите, които бяха обект на тренировки на хората, населяващи тази огромна територия.

Числата бяха следвани от букви.

Имена не съществуваха.

Имаше една-единствена врата в центъра на западния сектор, до която се стигаше по второстепенен път. Над вратата, между срещуположните караулни сгради, беше поставен метален знак. С главни букви на него пишеше: ГЛАВНА КВАРТИРА НА ПОЛЕВА ДИВИЗИЯ — ФЕЪРФАКС.

Нямаше никаква друга идентификация или описание.

На фасадата на всяка от тези сгради имаше поставени идентични табели-копия на поставените през три и половина метра, предупреждаващи любопитните за неприкосновеността, законите и волтажа.

Нямаше място за грешки.

Дейвид Сполдинг получи самоличност — самоличността на Феърфакс. Той беше Две–пет–Л.

Нямаше име. Само цифри, следвани от буква.

Две–пет–Л.

Разшифровано, това означаваше, че тренировките му трябваше да приключат до петият ден от втория месец. Неговото направление беше — Лисабон.

Беше невероятно. В продължение на четири месеца трябваше да се възприеме нов начин на живот — с пълнота и убедителност, граничещи с невъзможното.

— Сигурно няма да успееш — заяви полковник Едмънд Пейс.

— Не съм сигурен, че искам да успея — беше отговорил Сполдинг.

Съществена част от обучението беше създаването на мотивация. Дълбока, солидна и втълпена, без съмнение… но не отвъд реалните психологически възможности на съответния кандидат.

В случая Две–пет–Л правителството на Съединените щати не можеше да използва похвата на „развяване на знамена“ и издигане на патриотични каузи. Тези методи нямаше да му повлияят. Кандидатът бе прекарал голяма част от живота си извън страната в интелигентна международна среда. Той говореше езика на бъдещия враг. Познаваше ги като хора — шофьорите на таксита, продавачите в бакалиите, банкерите, адвокатите, а това означаваше, че познава хора, които не бяха измислени от пропагандната машина. Единственото приемливо основание на Феърфакс бе, че тези хора са пълни глупаци, щом се оставят да бъдат управлявани от престъпници психопати. Лидерите бяха действително фанатици. Съществуваха достатъчно доказателства, които без всякакво съмнение изобличаваха престъпленията им — извращения, безразборни убийства, мъчения и геноцид.

Всичко това не подлежеше на съмнение.

Престъпници.

Психопати.

Освен това съществуваше и Адолф Хитлер.

Адолф Хитлер убиваше евреи. Убиваше с хиляди — много скоро те щяха да станат милиони, ако се четяха и тълкуваха правилно последните му решения.

Арон Мандел, другият му „баща“, беше евреин — „бащата“, когото обичаше повече от родителя си. А на всичкото отгоре проклетите глупаци толерираха удивителната след думата евреи!

Дейвид Сполдинг беше в състояние да започне да мрази тези проклети глупаци — шофьорите на таксита, бакалите, банкерите, адвокатите — без особени угризения при тези обстоятелства.

Извън този рационален подход Феърфакс използваше второ психологическо „оръжие“, което беше стандартно за тази база. За някои от обучаваните то се отнасяше повече, отколкото за други, но никога не отсъстваше в някаква степен.

Хората, обучавани във Феърфакс, имаха едно общо качество или недостатък — в зависимост от гледната точка, от която се преценява този въпрос. Никой, който не го притежаваше, не биваше приеман.

Те трябваше да имат високоразвито чувство за конкуренция — желание да победят.

Нямаше никакво съмнение — във Феърфакс арогантността не се считаше за презрителен атрибут.