Робърт Лъдлъм: Сделката на Ринеман

От психологическата характеристика на Дейвид Сполдинг към досието му, вече възприемано от Разузнавателното управление, командирите от Феърфакс разбираха, че техният кандидат, все още обучаващ се за Лисабон, притежава меко сърце, което животът в „полето на действие“ може да втвърди — дори със сигурност щеше да втвърди, ако, разбира се, имаше шанса да оцелее толкова дълго. Поради това беше по-добре да постигне по-голям напредък по време на самото обучение. Това беше най-важно за самия обект, за неговото оцеляване.

Сполдинг притежаваше голямо самочувствие, самостоятелност и беше много подвижен в заобикалящата го среда… всичко това беше отлично, но Две–пет–Л имаше един недостатък: в него съществуваше някакво колебание при вземането на незабавни решения, когато той има предимство, например дали да се нахвърли в убийство, когато шансът е на негова страна — интелектуално и физически.

Полковник Едмънд Пейс забеляза този недостатък на третата седмица от обучението му. Абстрактното чувство за справедливост на Две–пет–Л нямаше шансове да просъществува в Лисабон. Полковникът знаеше разрешението на този въпрос.

Психологическото приспособяване щеше да се получи чрез физическа натовареност.

„Атака, задържане и освобождаване“ беше безинтересното наименование на този курс. Зад това наименование се криеше най-трудната физическа подготовка във Феърфакс — истинското сражение. Използваха се ножове, вериги, жици, игли, въжета, пръсти, колена, лакти… но — никога пистолети.

Противодействие, противодействия, противодействие.

Изключение бяха само случаите на преднамерено нападение.

Две–пет–Л прогресираше. Той беше едър мъж, но притежаваше бързата координация на по-набит човек. Затова на напредъка му трябваше да се поставят пречки. Самият човек трябваше да бъде унижен. Така щеше да осъзнае практическата стойност на шанса.

Щеше да го научи от по-дребни, но по-арогантни мъже.

Полковник Едмънд Пейс „взе назаем“ от Британското отделение на командосите най-добрите им униформени мъже. Те бяха прехвърлени със самолети. Трима „специалисти“, хитро представени във Феърфакс, бяха получили инструкция: „Побъркайте Две–пет–Л.“

Те правиха точно това в продължение на много седмици.

Но ето, че настъпи моментът, когато вече не можеха да го обучават безнаказано.

Дейвид Сполдинг не можеше повече да приеме унижението; той започна да става толкова добър, колкото и „специалистите“.

Мъжът, определен за Лисабон, напредваше.

Полковник Едмънд Пейс редовно получаваше доклади в Министерството на войната.

Всичко вървеше по план.

Седмиците станаха месеци. Всички възможни оръжия за нападение и отбрана, всички видове устройства за саботаж, всеки възможен метод за влизане и излизане — очевиден и прикрит беше обстойно изучаван от хората, които бяха на обучение във Феърфакс. Кодовете и вариациите станаха добре усвоени езици, а инстинктивните решения — тяхна втора същност. Две–пет–Л продължаваше да напредва. Там, където изоставаше, бяха давани заповеди на „специалистите“ за по-сурови тренировки в курса „Атака, задържане и освобождаване“. Психологическият ключ се състоеше във видимото, физическото унижение.

До момента, в който то беше преодоляно. Командосите бяха победени.

Всичко вървеше по разписание.

— Все пак може и да успееш — каза полковникът.

— Не съм съвсем сигурен в какво точно съм успял — отговори Дейвид, облечен в лейтенантската си униформа, докато пиеха питието си в „Мейфлауър Коктейл Лаундж“. — Предполагам, че ако даваха дипломи за „Криминални дейности за напреднали“, вероятно щях да получа такава.

Обучението на Две–пет–Л щеше да приключи след десет дни.

Неговата градска отпуска от двадесет и четири часа беше нещо необичайно, но Пейс я беше изискал. Той трябваше да поговори със Сполдинг.

— Всичко това притеснява ли те? — попита Пейс.

— Ако имах свободно време да помисля, сигурен съм, че щеше да ме притеснява. А теб не те ли безпокои? — попита Сполдинг, като погледна полковника през малката маса.

— Не… Защото разбирам причините.

— Окей. В такъв случай и аз ги разбирам.

— Те ще стават все по-ясни в полето на действие.

— Убеден съм — съгласи се Дейвид стегнато.

Пейс наблюдаваше Сполдинг внимателно. Както можеше и да се очаква, младият човек се беше променил. Меката и придобита с лекота грациозност на интонация и жестикулация бяха изчезнали. Те бяха заменени от стегнатост, точност в движенията и приказките. Преобразяването не беше пълно, но все още продължаваше.