Робърт Лъдлъм: Сделката на Ринеман

— Може и да грешим. Това е само теория. Може да откриеш, че водните пътища… Средиземноморието, Малага Бискай или Португалският бряг… са по-достъпни. Това ще трябва да решаваш ти. И да го разработваш.

— Добре. Разбирам… Какво общо има това с прибирането?

Пейс се усмихна.

— Все още не си постъпил на поста си. Да не би вече да намекваш за отпуска?

— Ти повдигна въпроса, при това доста неочаквано, струва ми се.

— Точно така — полковникът се понамести на малкия стол. Сполдинг беше много бърз. Той се вкопчваше в думите и използваше кратки паузи, за да увеличи тяхната ефективност. Щеше да бъде отличен при разпити, при бързи, сурови разпити. Като започнеше да работи в определената област.

— Решихме, че трябва да останеш в Португалия през цялото време. Всички видове отпуски — нормални и „ненормални“ — ще трябва да прекарваш на юг. По крайбрежието има една верига от колонии…

— И Коста дел Сантяго е сред тях — вметна Сполдинг тихо.

— Убежище на богаташи от цял свят.

— Точно така. Трябва да разработиш прикрития там. Трябва да те виждат с родителите ти. Да се закрепиш там.

— Пейс се усмихна отново, с колеблива усмивка. — Бих могъл да се сетя и за по-неприятни задължения.

— Не си наясно какво представляват тези колонии… Ако съм те разбрал правилно, както казваме във Феърфакс, най-добре ще бъде кандидат Две–пет–Л да се вгледа добре в улиците на Вашингтон и Ню Йорк, тъй като скоро няма да има възможност да ги види.

— Не можем да рискуваме да те връщаме обратно, след като разработиш агентурна мрежа — разбира се, като приемаме, че ще успееш да разработиш такава. Ако, по каквато и да е причина, те прехвърлим от Лисабон в съюзническа територия, ще започне вражеско проучване и следене под лупа на всяко твое действие, което ще трае с месеци. Това може да изложи на опасност всичко постигнато. За теб, а и за нашите интереси, би било най-сигурно да стоиш там непрекъснато. Британците ни научиха на това. Някои от оперативните им работници са с постоянно местоживеене, от години.

— Това не е особено успокояващо.

— Ти не си от „Ми–5“. Твоят тур ще продължи все пак ограничен период от време. Войната няма да продължи вечно.

Сега беше ред на Сполдинг да се усмихне — с усмивка на мъж, хванат в капан, който не може да разбере все още.

— Има нещо налудничаво в това, което каза… „Войната няма да продължи вечно“…

— Защо?

— Та ние не сме влезли в нея все още.

— Ти вече си — уточни Пейс.

Мъжът, облечен в костюм на ситно райе, ушит от шивачи в „Алт Страс“, изгледа с недоумение тримата мъже през масата. Той би реагирал остро в случай, че тримата експерти от лабораторията не бяха закачили квадратни червени метални значки на реверите на колосаните си бели престижи. Тези значки означаваха, че именно тези трима учени имат право да се движат там, където беше забранено за всички, освен за елита на базата. Пеенемюнде. Самият той имаше закачена точно такава значка на ревера на раирания си костюм. В неговия случай това беше само временно разрешително, което не беше сигурен дали в действителност иска да притежава.

В момента със сигурност не желаеше да го притежава.

— Не мога да приема оценката ти — каза той тихо. — Това е абсурдно.

— Елате с нас — отговори ученият в средата, като кимна на колегата си отдясно.

— Няма смисъл да отлагаме — добави третият мъж.

Четиримата мъже станаха от столовете си и пристъпиха към стоманената врата, която беше единственият вход за помещението. Един след друг всеки от четиримата откачи червената значка от ревера си и я притисна до сива пластина на стената. В момента на контакта светваше малка бяла лампа, тя оставаше светната около две секунди, след което угасваше отново. Снимката беше готова. Последният мъж — част от персонала в Пеенемюнде, отвори вратата и всеки поотделно пристъпи в коридора.

В случай, че бяха излезли трима, пет или колкото и да са, но неотговарящи на снимките, щяха да се задействат алармени инсталации.

Те вървяха притихнали надолу по искрящобелия коридор. Берлинчанинът вървеше напред заедно с учения, който седеше между другите двама на масата. Той явно беше говорителят — колегите му вървяха отзад.

Стигнаха шахти с асансьори и повториха още веднъж същия ритуал — червените значки, сивата пластина и малките бели лампички, които светнаха отново само за две секунди. Отдолу под пластината светеше някакъв номер.