Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Не знам за какво говорите! Нямаме нищо! Пенсионери сме!

— Без приказки! Покажете ми регистрите.

— Моля ви…

— По дяволите! — Андрю сграбчи сивата коса на жената, дръпна я напред и след това с всички сили я удари в стената. — Нямам никакво време. Старият Голдони ме излъга. Къде са дневниците? Бързо! — Той отново дръпна косата й и отново удари главата й в стената. По тила й потече кръв, очите й се просълзиха от болката.

Майорът си даде сметка, че е преминал границата. Сега вече оставаше само конфронтацията. Нямаше да му е за първи път — във Виетнам непокорните селяни не бяха рядкост. Той дръпна жената към себе си.

— Разбирате ли ме? — попита той монотонно. — Ще запаля кибритена клечка пред очите ви. Знаете ли какво ще стане след това? Питам за последен път. Къде са дневниците?

Жената на Голдони се разрида. Андрю я задържа за роклята. С разтреперана ръка тя посочи една врата вдясно.

Андрю дръпна жената натам. Извади беретата и отвори вратата с ритник. В стаята нямаше никой.

— Къде е ключът за лампата?

Жената вдигна глава. Устата й беше полуотворена, дишаше учестено. Посочи вляво и прошепна:

— Ето там. Ето там.

Той я вкара в малката стаичка, пусна роклята й и запали осветлението. Тя се сви разтреперана. На отсрещната стена имаше библиотека със стъклени врати. Пет рафта с книги, подобни на онази. Андрю отиде до нея и се опита да я отвори, Но не успя — беше заключена.

Счупи стъклото с дръжката на пистолета. Светлината от лампата беше слаба, но достатъчна. Избледнелите, написани на ръка букви и цифри се виждаха ясно. Всяка година беше разделена на два периода от шест месеца. Томовете бяха различно дебели и ръчна изработка. Погледна вляво, където стъклото беше здраво. Отраженията от лампата пречеха да се видят надписите, така че счупи и него.

Първият том беше от 1907 година. Нямаше отбелязани месеци — явно това беше въведено по-късно.

Проследи с поглед томовете, докато стигна до 1920 година. Първият — от януари до юни — беше на мястото си.

От юли до септември го нямаше. Вместо него на празното място набързо беше натъпкан том от 1967 година.

Алфредо Голдони — безкракият инвалид — го беше измамил. Беше избягал. Андрю се обърна към жена му. Беше паднала на колене и продължаваше да трепери. Нямаше да е трудно да направи това, което трябваше, да научи това, каквото трябваше.

— Ставай! — каза той.

Пренесе безжизненото тяло през нивата и навлезе в гората. Нямаше луна — във въздуха се носеше ароматът на дъжд, а небето беше натежало от черни облаци. Лъчът на фенерчето му се поклащаше с всяка стъпка.

Времето. Сега единствено времето имаше значение.

И изненадата. Трябваше да прибегне до изненада.

Според жена му, Алфредо Голдони беше отишъл в странноприемницата на Капомонти. Всички били отишли там. Сподвижниците на Фонтини-Кристи се бяха събрали, защото един непознат не е казал думите, които трябва.

Адриан се върна в Милано, но не отиде в хотела, а подкара към летището — не беше сигурен как точно ще направи това, което трябваше, но беше сигурен, че ще го направи.

Трябваше да се добере до Шамполук. Един убиец — брат му — беше на свобода.

Някъде в огромния летищен комплекс на Милано трябваше да има свободен самолет. И пилот. Или поне някой, който да му каже къде може да намери такива, без значение на каква цена.

Караше с максимална скорост и беше отворил четирите прозореца. Вятърът, който го шибаше по лицето, му помагаше да се владее, да не мисли. Защото мислите му бяха твърде мъчителни.

— Край Шамполук има малко летище, което се използва от богатите — каза пилотът. Чиновникът от нощната смяна в офиса на „Алиталия“ го беше събудил и повикал срещу солидно възнаграждение. — Но по това време то не функционира.

— Можете ли да стигнете дотам?

— Не е далеч, но теренът е много лош.

— Можете ли да го направите?

— Ако не успеем, ще имам достатъчно гориво, за да се върна. Аз ще преценя дали се налага, не вие. Но искам да е ясно, че ако не успеем, няма да получите обратно нито една лира.

— Няма значение.

Пилотът се обърна към служителя на „Алиталия“ и му заговори авторитетно, заради човека, който беше готов да плати толкова много пари за такъв полет:

— Дай ми метеорологичните данни. За района на Зер-мат. Кажете да уведомят кулата.

Служителят сви рамене и въздъхна.

— Ще ви платя — успокои го Адриан.

Той вдигна слушалката на червения телефон и каза важно: