Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Старият Лефрак трябвало да извика една прислужница. Донесли подходящи дрехи и децата се преоблекли. Тогава изчадието казало на Голдони, че държи и жена му. Наредил му да се върне в къщата и да остане там. Трябвало да отпрати племенника си с колата. Ако се опитал да се свърже с полицията, никога повече нямало да види жена си.

— Защо? — попита Адриан. — Защо го е направил? Защо е искал да останеш тук сам?

— Иска да ни раздели. Сестра ми и племенникът ми се върнаха у дома си на „Виа Сестина“. Лефрак и синът му са в странноприемницата. Ако сме заедно, можем да си вдъхнем кураж един на друг. Ако сме разделени, ще се страхуваме и няма да предприемем нищо. Човек не може лесно да забрави тази гледка. Пистолет, насочен към детска глава. Знае, че ако сме сами, само ще чакаме.

Адриан затвори очи.

— Боже — прошепна той.

— Този войник е експерт. — Гласът на Голдони беше нисък и изпълнен с омраза.

Адриан го погледна. Достатъчно беше тичал с глутницата сред всички останали, сега беше време да се отдели от нея.

— Защо стреля по мен? Ако си смятал, че идва той, защо стреля? Как можа да рискуваш? Без да знаеш какво е направил?

— Видях лицето ти до прозореца. Исках да те заслепя, не да те убивам. Мъртвец не може да ми каже къде е жена ми. Или трупът й. Или децата. Аз съм добър стрелец. Целех се над главата ти.

Адриан отиде до стола, на който беше хвърлил якето си, и извади спомените на баща си.

— Струва ми се, че вече си чел това. Спомняш ли си написаното?

— Не можеш да тръгнеш след него. Той е убиец.

— Спомняш ли си?

— Двудневен преход, много объркан маршрут. Би могъл да е навсякъде. Брат ти се мъчи да сведе възможностите до минимум. Движи се сляпо. Види ли те, ще убие децата.

— Няма да ме види. Ако стигна преди него и го чакам.

— Адриан разгърна страниците.

— Прочетоха ми това нещо. Не мога да помогна с нищо.

— Не е възможно! Отговорът трябва да е някъде тук!

— Грешиш — каза Голдони и Адриан беше сигурен, че не лъже. — Опитах се да го кажа и на него, но не искаше да ме чуе. Дядо ти е организирал всичко, но не е предвидил неочаквана смърт.

Адриан вдигна поглед от листата. В очите на стареца имаше безпомощност. В планината имаше убиец. Жена му сигурно беше мъртва, а след едната смърт неизбежно щеше да последва и друга.

— Какво е организирал? — попита Адриан тихо.

— Ще ти кажа. Ти не си като брат си. Пазим тайната от тридесет и пет години. Лефрак, Капомонти и нашето семейство. И още един, той не е от нашите хора, който умря неочаквано, преди сам да успее да предаде каквото трябва.

— Кой е той?

— Един търговец на име Лейнкраус. Не го познавахме много добре.

— Разкажете ми.

— През цялото време очаквахме да дойде някой от рода Фонтини-Кристи — започна старецът.

Човекът, когото те — Лефрак, Голдони и Капомонти — очаквали, щял да дойде тихо, в мир. Щял да заговори за излета в планините преди петдесет години и щял да знае, че водят дневници — това знаели всички, които са се ползвали от услугите им. И трябвало да спомене една от временните спирки по железопътната линия, наречена Ловна страст . Тази спирка била оставена на произвола на природата преди около четиридесет години — дълго преди онова изкачване в планината през 1920 година, но тогава все още съществувала.

— Мислех, че имената на тези спирки са…

— Птичи?

— Да.

— Повечето бяха, но не всички. Войникът попита за спирка, в чието име има думата „ястреб“. В планините около Шамполук въобще няма ястреби.

— Картината от стената — каза Адриан повече на себе си, отколкото на стареца.

— Моля?

— Баща ми спомена някаква картина в Кампо ди Фиори. Ловна сцена.

— Войникът не каза нищо за нея. Не каза и защо се интересува от всичко това. Само искаше да научи. Не спомена какво всъщност иска да открие. Не спомена дневниците. И защо го интересува тази железопътна спирка. Държеше се потайно. И очевидно не беше дошъл с мир. Войник, който заплашва сакат човек, не вдъхва доверие. Аз не му се доверих.

Всичко, което беше направил брат му, противоречеше на спомените, които тези хора имаха за Фонтини-Кристи. Ако беше дошъл при тях открито, в мир, всичко щеше да е толкова просто! Но войникът не би могъл да направи това. Той винаги беше готов да воюва.

— Значи контейнерът трябва да е заровен някъде около тази спирка?

— Вероятно. Има няколко пътеки на север нагоре към планините. Но коя от тях? Не знаем това.

— В дневника сигурно има някакъв знак.