Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Авиодиспечерите, моля.

Приземяването в Шамполук не се оказа толкова опасно, колкото пилотът се мъчеше да го изкара. Пистата, да истина, не действаше — нямаше радиовръзка, нямаше кула, която да насочва самолета, но все пак беше очертана с червени светлини.

Адриан слезе от самолета и се запъти към единствената постройка, в която светеха лампи. Беше голяма ламаринена барака — хангар за частен самолет. Вратата се отвори и в светлината се очерта силуетът на човек в работен комбинезон. Той отпусна рамене и се взря в тъмнината. След това се протегна и потисна прозявката си.

— Говорите ли английски? — попита Адриан.

Мъжът говореше — неохотно и лошо, но все пак разбираемо. Каза му това, което очакваше да чуе — че в четири часа сутринта наоколо не работи нищо. Кой пилот е толкова побъркан, че да лети до Шамполук по това време? Може би трябва да повика полицията?

Адриан извади няколко едри банкноти от джоба си и ги задържа в светлината. Очите на пазача се заковаха в тях. Може би бяха повече от месечната му заплата.

— Дойдох от много далеч, за да намеря един човек. Не съм направил нищо лошо. Наех самолет в Милано, това е. Полицията не се интересува от мен. На всяка цена трябва да намеря този, когото търся. Трябва ми кола и някой, който да ме упъти.

— Не сте престъпник? Да летите по това време…

— Не съм престъпник — прекъсна го Адриан, като се стараеше да прикрие нетърпението си и да говори колкото се може потспокойно. — Аз съм адвокат, юрист… avvocato.

— Avvocato? — В гласа на пазача се промъкна респект.

— Трябва да намеря къщата на Алфредо Голдони.

— Безкракия?

— Не знаех, че е без крака.

Колата беше един стар фиат с изпокъсана тапицерия и напукани странични стъкла. Къщата на Голдони се намираше на десетина километра извън града, по пътя на запад. Пазачът му нарисува скица.

Мрежата на оградата се виждаше на светлината на фаровете. По-нататък се очертаваше силуетът на самата къща. През прозорците й излизаше светлина, която осветяваше близките борове. Адриан свали крака си от педала на газта и се зачуди дали да не слезе от колата и да извърви разстоянието пеша. В пет без четвърт сутринта не беше очаквал да завари запалени лампи.

Видя телефонните стълбове. Дали нощният пазач на летището не се беше обадил на Голдони, за да го предупреди, че му идва гостенин? Или тези хора нормално ставаха от сън по това време?

Реши да продължи с колата. Ако Голдони беше предупреден, колата би го разтревожила много по-малко, отколкото ако се приближеше тихо, пеша.

Адриан зави по черния път между боровете — единствения вход за кола. Спря край къщата и слезе. Пътят продължаваше нататък до някаква плевня. Фаровете я осветиха. Мина покрай осветените прозорци със спуснати пердета и застана пред вратата. Беше широка и дебела, разделена на две части — горната можеше да се отваря за проветрение, а в същото време долната пречеше на животните да влизат вътре. В средата имаше юлямо пирин-чено чукче. Почука.

Никой не отговори, отвътре не се чу нищо. Почука още веднъж, по-силно, с по-големи интервали. Зад вратата нещо помръдна. Звукът беше едва чут, неясен. Шумолене на плат или хартия.

— Моля ви — извика той. — Името ми е Фонтайн. Познавали сте баща ми и дядо ми. От Милано. Кампо ди Фиори. Искам да говоря с вас. Няма да ви направя нищо лошо.

Тишина. Нищо.

Адриан отстъпи назад и отиде до осветения прозорец. Помъчи се да погледне през бялата полупрозрачна тъкан. Дебелите стъкла още повече влошаваха видимостта.

След това видя и му се стори, че се побърква за втори път тази вечер.

В дъното на стаята, вляво, по пода пълзеше човек без крака. Тялото от кръста нагоре беше едро и беше облечено в дълга риза, която стигаше до отрязаните крака, скрити в гънките на долните гащи.

Безкракият.

Алфредо Голдони. Адриан видя как пропълзява към един тъмен ъгъл. В ръката му имаше нещо — стискаше здраво. Пушка. Едрокалибрена пушка. Защо?

— Голдони! Моля ви! Искам само да поговоря с вас!

Гърмежът беше страхотен. Навсякъде се разлетяха парчета стъкло. Адриан се отдръпна още като видя как цевта се насочва към него, и прикри лицето си с ръце. Парчетата можеха да го наранят сериозно, ако не беше дебелият пуловер, който купи в Милано. Дланите му бяха разкървавени.

През счупения прозорец долетя металическо щракване — Голдони презареди пушката. Андрю се облегна на стената и се помъчи да извади от ръката си забилото се в нея стъкло. Усети във врата си струйка кръв. Извика отново. Голдони не можеше да премине разстоянието до прозореца. Той не можеше да влезе при него.