Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Нямам такова намерение, сеньор. За какво ми е? С удоволствие бих ви помогнал, ако можех.

Андрю продължи да го гледа.

— Преди години по линията на юг от Зермат е имало спирки.

— Останали са няколко — каза Голдони. — Не много. Сега от тях няма нужда.

— Кажете ми, всички те имаха имена на птици, нали?

— Някои — прекъсна го планинецът. — Не всички.

— А имаше някоя с думата „ястреб“ в името? Ястребово… нещо?

— Ястреб? Защо питате това?

Едрият осакатен планинец вдигна поглед. Сега беше уверен и нетрепващ.

— Кажете ми имаше ли такава спирка?

Голдони остана мълчалив.

— Не — каза той след малко.

Андрю се облегна назад.

— Вие ли сте най-големият син на семейство Голдони?

— Не. Очевидно някой от братята ми е бил с баща ви и дядо ви.

Андрю започна да разбира. Алфредо Голдони беше получил къщата, защото беше останал без крака.

— Къде са братята ви? Искам да поговоря и с тях.

— Съжалявам, но отново трябва да ви попитам дали не се шегувате. Братята ми са мъртви. Всички знаят това. Братята ми, чичо ми, двама мои братовчеди. Всички са мъртви. В Шамполук вече няма планински водачи от семейство Голдони.

Андрю престана да диша. Осъзна казаното и пое дълбоко дъх. Едно-единствено изречение беше ликвидирало цялата му преднина.

— Трудно ми е да повярвам — каза тон студено. — Всичките тези хора мъртви? Как са умрели?

— Затрупа ги лавина, сеньор. През шестдесет и осма едно цяло село беше затрупано. Изпратиха спасителни екипи чак от Зермат. Водеха ги нашите хора. Три държави ни удостоиха с най-високите си отличия. За останалите това не беше от голяма полза, но аз получавам малка пенсия. Тогава загубих краката си. От премръзване. — Той потупа остатъците от мускулестите му някога крака.

— И не знаете нищо за онзи преход през 1920 година?

— Как бих могъл?

— Имам описанията на баща ми. — Андрю извади ксерокопията от джоба си.

— Това е нещо друго. Трябваше да ми кажете в самото начало. Прочетете ми ги.

Андрю ги прочете. Описанията бяха неясни, представите, които предизвикваха — противоречиви. Хронологията на събитията беше объркана, а също и характерните особености на маршрута.

Голдони слушаше. От време на време затваряше подпухналите си очи и извръщаше лице на една страна, сякаш се мъчеше да събуди зрителните си представи. Когато Андрю завърши, той поклати замислено глава.

— Съжалявам, сеньор. Това, което ми прочетохте, би могло да се отнася за двадесет или тридесет различни маршрута. Доста от описаните неща изобщо не са в нашия район. Простете ми, но мисля, че баща ви е сбъркал. Предполагам, че говори за една пътека, която се намира на запад оттук. Не е трудно да се заблуди.

— И нищо не ви се струва познато?

— Напротив. Всичко. И нищо. Това са описания на местности, пръснати на стотина квадратни километра площ. Съжалявам. Не е възможно да ви кажа нищо конкретно.

Андрю беше объркан. Все още имаше чувството, че планинецът лъже. Трябваше да опита още нещо. След това можеше да действа. Ако и това не доведеше доникъде, щеше да приложи друга тактика.

…Ако се окаже, че Алфредо не е най-възрастният брат, търси сестра…

— Вие ли сте най-възрастният жив Голдони?

— Не. Имам две по-големи сестри. Едната е жива.

— Къде е тя?

— В Шамполук. На „Виа Сестина“. Синът й обработва земята ми.

— Как се казва? По мъж?

— Капомонти.

— Капомонти? Това са съдържателите на странноприемницата, нали?

— Да, сеньор.

Андрю стана и прибра спомените на баща си в джоба си. Стигна до вратата и се обърна:

— Възможно е да се върна.

— За мен ще е удоволствие.

Андрю се качи на джипа и запали мотора. Оттатък оградата племенникът седеше неподвижно на кормилото на трактора и го наблюдаваше. Лицето му сякаш казваше: „Махай се оттук! Трябва да изтичам до къщата, за да чуя за какво си дошъл.“

Андрю освободи ръчната спирачка и натисна газта. Ландроувърът пое по пътя, направи обратен завой и тръгна към селото.

Изведнъж очите му се спряха на нещо твърде очевидно и нормално, за да му обърне внимание. Изруга.

Покрай пътя имаше стълбове с телефонен кабел.

Безпредметно беше да търси старицата на „Виа Сестина“ — нямаше да е там. Хрумна му нещо друго. При новите обстоятелства това беше по-добрата стратегия.

— Жено! — изкрещя Голдони. — Бързо! Помогни ми! Телефонът!

Жена му бързо влезе в стаята и улови ръкохватките на инвалидния стол.

— Да се обадя ли аз? — попита тя.

— Не, аз ще позвъня. — Набра номера. — Лефрак? Чуваш ли ме? Той дойде. След толкова много време. Фонтини-Кристи. Но не каза това, което трябваше. Търси железопътна спирка, в чието име има „ястреб“. Не каза нищо повече. Не ми вдъхва доверие. Трябва да се свържа със сестра си. Събери другите. Ще се срещнем след час… Не тук! В странноприемницата.