Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Андрю беше залегнал в тревата срещу къщата и наблюдаваше прозорците и вратата с бинокъла си. Слънцето залязваше зад западните склонове и скоро щеше да се стъмни. В къщата запалиха лампи — вътре се движеха сенки. Нещо ставаше.

Една кола дойде на заден ход по алеята. От нея изскочи племенникът и изтича до вратата. Тя се отвори.

Появиха се Голдони в инвалидния стол и жена му. Младежът избута стола до колата. Голдони стискаше нещо в ръце. Андрю фокусира бинокъла върху предмета.

Приличаше на голяма книга, но не съвсем. Голям, тежък том. Счетоводна книга.

Жената на Голдони задържа вратата на колата отворена, а племенникът улови безкракия човек под мишниците и го премести на седалката. Голдони се сгърчи от болка, жена му го закопча с предпазния колан.

През отворената врата Андрю можеше да види безкраката фигура на Голдони. Отново насочи бинокъла към голямата книга в ръцете му — стискаше я, сякаш беше нещо невероятно ценно и се боеше да не го изгуби. След това Андрю видя, че в ръцете си старецът държи и още нещо, нещо познато. Между книгата и гърдите му се виждаше парче лъскав метал. Беше цев на къса, едрокалибрена ловджийска пушка — от тези, които използват враждуващите фамилии от Юга. В Сицилия. Наричаше се „лупара“ — от „лупо“, вълк. На повече от двадесет метра тя не стреляше точно, но от малко разстояние можеше да повдигне човек от земята.

Голдони пазеше книгата с много по-силно оръжие от неговия магнум. Андрю погледна младежа. От колана му стърчеше дръжка на пистолет. Беше голяма.

И двамата планинци бяха въоръжени. Охраняваха книгата. Нежелан човек не можеше да се приближи до нея. Какво ли…

Боже! Изведнъж се сети. Дневник. Може би са водили дневник на излизанията си в планината. Едва ли можеше да бъде друго. И не му беше хрумнало да попита дали не са водили регистри за излизанията си в планината. След толкова години — просто не беше помислил за това. Половин век!

Но според баща му и неговия баща семейство Голдони са били най-добрите планински водачи в Алпите. Професионалисти с такава репутация биха водили дневници за излизанията си в планината — най-естественото нещо.

Изглежда, Голдони наистина беше излъгал. Това, което посетителят му искаше да знае, беше в къщата му, но той не искаше да му го даде.

Андрю продължи да наблюдава. Племенникът сгъна инвалидния стол и го сложи в багажника на колата, след което се качи зад кормилото. Жената на Голдони затвори вратата откъм мъжа си.

Колата потегли и се насочи на север към Шамполук. Жената се прибра в къщата.

Майорът прибра бинокъла в калъфа и се замисли как да постъпи. Можеше да се качи на скрития ландроувър и да тръгне след Голдони, но защо? А и рискът не беше малък. Планинецът беше половин човек, но пушката в ръцете му беше достатъчна компенсация за липсващите му крака. Намръщеният племенник също не би се поколебал да използва оръжието си.

Ако книгата в ръцете на сакатия беше това, което мислеше, че е, старецът щеше да я скрие, не да я унищожи — не би унищожил нещо толкова ценно.

Ако. Но най-напред трябваше да е сигурен. След това щеше да действа.

Странно. Не беше очаквал, че Голдони ще излезе от къщата. По-скоро очакваше при него да дойде някой. Това, че инвалидът тръгна нанякъде, означаваше, че се е уплашил. Човек с ампутирани крака, който не излизаше никъде, не би го направил, ако нямаше наистина сериозна причина.

Андрю взе решение. Жената беше сама вкъщи. Най-напред щеше да разбере дали книгата наистина е това, което мислеше, а след това щеше да разбере къде е отишъл мъжът й.

След това щеше да прецени дали да чака, или да го потърси.

Изправи се от тревата — нямаше смисъл да губи повече време — и тръгна към къщата.

— Няма никой, сеньор — посрещна го жената. В очите й имаше изненада и уплаха. — Мъжът ми излезе с племенника си. Отидоха да играят карти в селото.

Андрю избута жената и влезе, без да отговори. Отиде направо в стаята на Голдони. Там нямаше нищо освен стари вестници и списания. Погледна в гардероба. Вътре висяха панталони, чиито крачоли бяха забодени с безопасни игли. Нямаше книги.

Върна се при жената. Тя беше при телефона и уплашено натискаше вилката с кокалестите си пръсти.

— Жицата е срязана — каза Андрю и се приближи.

— Не! — прошепна тя. — Какво искате? Нямам нищо! Тук няма нищо!

— Мисля, че има — каза Андрю и я избута до стената. Лицето му беше на сантиметри от нейното. — Мъжът ви ме излъга. Каза ми, че не знае нищо, но излезе оттук с една книга. Беше дневник, нали? Покажете ми къде държи останалите.