Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

В планината на север, ако не се лъжа, между железопътните спирки Крахен Аусблик и Грайер Гипфел имаше малка странноприемница, която се държеше от семейство Капомонти. Според данните, получени в Зермат (не желаех да правя проучвания в Шамполук, за да не събудя подозрения), тази странноприемница съществува и в момента. Доколкото разбрах, тя е била разширена. Държи я Натон Лефрак — наследник на семейство Капомонти по съребрена линия. Помня този човек. Разбира се, тогава той още не беше мъж, защото е само една или две години по-млад от мен. Баща ми търгуваше с тях. Станахме добри приятели. Ясно си спомням, че той беше любимец на семейството и всички се надяваха, че ще се ожени за някоя от дъщерите. Изглежда, така е и станало.

Като деца и по-късно като юноши никога не сме ходили в Шамполук, без да се отбием в тази странноприемница. Приемаха ни топло и си спомням приятни вечери с много смях и уют край запалената камина. Тези хора бяха много прями и сърдечни. Савароне ги харесваше много и беше сигурен, че ако им повери някаква тайна, те ще мълчат до гроб…

Андрю остави ксерокопията и взе картата. Вгледа се внимателно в железопътната линия и го обзе безпокойство. От многото спирки, които беше споменал баща му, сега имаше само четири и никоя от тях нямаше думата „ястреб“ в името си.

Защото на картината от кабинета в Кампо ди Фиори не бяха изобразени ловци, които гонят птици от храсталака, както си спомняше баща му. Наистина имаше ловци, но очите и оръжията им бяха насочени напред, в далечината, а ястребите се рееха над тях — да се опитват да уловят нещо, беше безполезно.

Сред имената на спирките по железопътната линия, които баща му успя да си спомни, нямаше нито едно с думата „ястреб“, а би трябвало да е имало. Вече не съществуваше. Беше минал половин век. Планинските проходи едва ли можеха да служат за ориентир — кой си спомняше името на трамвайна спирка тридесет години след като релсите са покрити с асфалт? Той остави картата и отново взе спомените. Ключът към загадката се намираше някъде в тях.

Спряхме в центъра на селото, за да обядваме или за да пием следобеден чай, не мога да си спомня точно. Савароне излезе от ресторанта и отиде в телеграфната станция, за да провери дали няма телеграма за него — това си спомням. Върна се много разтревожен и се обезпокоих, че излетът ни може да свърши, преди да е започнал. Докато се хранехме обаче, дойде нова телеграма и Савароне се успокои. И дума не можеше да става за връщане в Кампо ди Фиори. Ужасният момент отмина.

От ресторанта се отбихме в магазина на един търговец с немско име. Баща ми купуваше провизии от този човек, защото изпитваше съжаление към него. Беше евреин, а за баща ми ширещият се по онова време антисемитизъм беше немислим. Смътно си спомням, че в магазина онази вечер се случи нещо неприятно. Не помня точно какво, но беше нещо много сериозно и баща ми се ядоса. И се натъжи, ако паметта ми не ме лъже. Имам чувството, че не ми казаха всичко, но след толкова много години не мога да съм сигурен.

Тръгнахме от магазина и продължихме към къщата на Голдони с конска каруца. Спомням си, че много исках да се похваля с новата си раница, защото за мен тя символизираше мъжественост. Бях ужасно горд с нея. И отново си мисля, че у Голдони настроението беше мрачно — не биеше на очи, но беше такова. Не знам защо това впечатление се е запазило след толкова много време, но го свързвам с факта, че никой не обръщаше внимание на раницата ми. Домакините изглеждаха разстроени и притеснени. Уговорихме се един от синовете да ни заведе в планината на следващия ден и продължихме към странноприемницата на Капомонти. Помня, че когато тръгнахме, вече беше тъмно. Беше лято, следователно е било към 7,30 — 8 часа.

Андрю се замисли за фактите. Баща и син пристигат в селото, хапват нещо, купуват провизии от някакъв презрян евреин, след това отиват в къщата на планинските водачи. Разглезеното дете се чувства пренебрегнато, защото никой не обръща внимание на новата му раница. Важната информация се свеждаше до името Голдони.

Андрю допи кафето и завинти капачката на мястото й.

Слънцето сега беше по-високо. Беше време да действа. Обзе го опиянение — целият му досегашен опит щеше да влезе в действие през следващите няколко дни. Някъде в планината беше скрит един контейнер — щеше да го намери.

Щеше да получи възмездие за всичко.

Майорът завъртя контактния ключ и форсира двигателя. Трябваше да си купи екип и оръжие. И да се види с един мъж, наречен Голдони. Или жена, скоро щеше да разбере.