Джон Ланчестър - Дългът към удоволствието

При другия основен тип задушено съставките се подлагат на предварителна обработка при висока температура — най-често се запържват с малко мазнина, като за соте, — с оглед да се ускори сгъстяването на ястието и обединяването на различните ингредиенти (за тази цел понякога се използва и брашно или подобно действащи вещества), а също и за да се просмучат разнородните аромати един в друг на по-ранен етап. Както казва Хъкълбери Фин: „Ако в казана сложиш най-различни работи, нещата се омесват напред-назад в соса и манджата става по-хубава.“ Трябва обаче да подчертая, че предварителното запичане или запържване не спомага да се „съхранят собствените сокове“ на продуктите — научно е доказано, че не протича подобен процес. (Подозирам, че това широко разпространено, но напълно погрешно мнение се дължи на факта, че първоначалното запържване на храната й придава лек вкус на загоряло, услаждащ се на мнозина.) Представители на този вид задушено са британското „телешко задушено“, към което повечето не без основание подхождат с боязън; лъхащото на бира белгийско carbonnade flamande; характерните за френските провинции gibelottes, matelotes и estouffades; navarin, който се приготвя от младо агънце, ряпа и дребни пресни картофки, сякаш подличко, с типична селска хитрост да внуши идеята за детеубийство; пикантните, обилно подправени tagines от Северна Африка; сгряващото broufado на лодкарите по Рона; boeuf à la gardiane, любим на краварите от областта Камарг и дори кръстен на професията им; известните coq-au-vin и гулаш, тъй прочути, че едва ли по света има меню, в което да не фигурират; бьоф Строганоф, учудващо лесен за приготвяне и изключително подходящ в случай на неочаквани гости; всички видове рагу; stufatino alla Romana; stufado di manzo от Северна Италия; estofat de bou от горда Каталония и така нататък… Списъкът е безкраен. Моля да отбележите, че докато френските аристократи са останали в историята на човечеството с шедьоври като филето на виконт Дьо Шатобриан и соса на маркиз Дьо Бешамел, то британската нация тачи покойните си благородници заради изобретения от рода на жилетката, носеща името на граф Кардиган, гумените ботуши на херцог Уелингтън и сандвича на граф Сандуич.

А сега, позволете ми да цитирам един безспорен кулинарен специалист: „Докато разковничето на задушеното е в постигането на пълно единство при съчетаването на разнородни съставки, тайната на сотето е във взаимодействието на отделните съставки, които, от една страна, ревностно бранят специфичните си вкусове и аромати, а, от друга, са хармонично свързани посредством общия сос.“ Прекрасно казано. Да не забравяме, че в САЩ предпочитаната метафора за асимилацията на имигранти вече е сравнението с „купа салата“ — старият термин „котел за претопяване“ предполагал заличаване на индивидуалната културна принадлежност. С други думи, ако някога под „котел за претопяване“ са разбирали соте, сега той има значението на задушено.

Десертът, който предлагам за завършек на менюто си, може би в някаква степен е по-спорен от предишните две ястия. „Царицата на пудингите“ е сладкиш, твърде подходящ за зимния сезон и далеч по-лесен за приготовление, отколкото изглежда на пръв поглед. Мери-Тереза винаги ни го поднасяше след задушеното по ирландски; той бе и един от първите специалитети, които се научих да приготвям сам. Към 150 г галета добавяте чаена лъжичка захар, примесена с ванилия, 50–60 г масло, настъргана кора от лимон и половин литър горещо прясно мляко. След като сместа изстине, разбивате в нея четири белтъка, изсипвате в намазнена плитка тава и печете, докато хване коричка. Отгоре намазвате две лъжици от любимия си конфитюр, предварително подгрят. Вие конфитюр от ягоди ли предпочитате или от боровинки? Без значение. В медна купа разбивате четири белтъка на сняг, докато пяната се втвърди. Постепенно прибавяте една чаша захар и я разбивате с въртеливо движение на китката — представете си, че въртите копчето на огромно радио. С получената глазура покривате конфитюра, поръсвате с още малко захар и печете в продължение на петнайсет минути. Смущаващо е, че когато стане дума за този сладкиш, човек много трудно избягва повторението на генитивното „на“ — повторение, което предизвиквало силно раздразнение у Флобер. Все пак, една от най-очарователните характеристики на „Царицата на пудингите“ (сега разбрахте какво имам предвид!), е, че включва в приготовлението си двете вълшебни трансформации, на които е способно яйцето. От една страна, интегрирането на въздух в коагулиращите белтъчни протеини, т.е. „втвърдяването“ на белтъците до обем, осем пъти по-голям от първоначалния им (на този процес разчита суфлето и сродните му яйчни деликатеси). От друга, коагулацията на протеини в жълтъка — както при крем карамела, майонезата и всички вариации на холандския сос. Запомнете, че към класическите сосове от френската кухня следва да подхождате с респект, но не и със страх.