Джон Ланчестър - Дългът към удоволствието

Мистерията, съдържаща се в химическите свойства на маята, и до ден-днешен не е напълно разгадана от учените. Това ни напомня, че във вселената все още има тайни, все още съществуват непроучени кътчета и местенца. За мен маята, вероятно заради връзката с Деметра (или пък заради липсата на връзка — будизмът ни учи, че липсата на връзка е всъщност висша форма на свързаност), действително олицетворява понятието „мистерия“. Не крия задоволството си от факта, че щом никой не е успял да разнищи магията на втасващата мая, значи все пак е останало зрънце поезия в нашия свят, който на моменти ни се струва смален и изцеден от премного обяснения и дефиниции. Винаги съм се дразнил, когато ме нарекат гений. За щастие хората удивително бързо усещат неприязънта ми към въпросния термин и избягват да го използват в мое присъствие.

Щедро гарнирате блините със сметана и черен хайвер. Така получавате предястие за шест души, с по една-две блини за всеки. (Имам чувството, че вече поясних това.) Не е разумно човек да се натъпче само с блини, освен ако не възнамерява да прекара цял ден на лов за мечки в тайгата, хвалейки се със завоеванията си сред нежния пол.

Задушеното по ирландски е непретенциозно ястие, ала това ни най-малко не му пречи да е вкусно. Открай време то е свързано в съзнанието ми (в сърцето ми, в паметта на небцето ми) с моята бавачка Мери-Тереза — чистокръвна ирландка, родена в Корк и отраснала в Скибърийн. Тя беше една от малкото непроменливи величини в детството ми — детство, което поне през първите десетина години бе направо чергарско. Работата на баща ми беше от такова естество, че се налагаше често да се местим от едно място на друго. Майка ми пък, като бивша актриса, бе развила неудържимо влечение към пътешествията, към усещането за непрекъснато движение. Нейна слабост бяха не толкова куфарите, колкото сандъците, побрали цялата й представа за дом — дом, който обаче трябваше да се приема с ясното съзнание, че е бутафория, имитация, нещо като мизансцен или театрално претворение на онази грижовно охранявана територия, в която е затворено домашното всекидневие. Провесените по стените килимчета и преносимият реквизит от екзотични „трофеи“ (лакиран китайски параван например или ониксова египетска котка, с ненормално издължено тяло и неестествено навирена опашка) сякаш непрекъснато напомняха: „Ето го декора, дайте сега да си играем ролите.“ Мисля си, че тя действително би предпочела да гледа на майчинството като на една от многото блестящи и забавни роли, които трябва да претвори — само че май се бе случило така, че вместо шеметно да се появи на сцената и набързо да обере овациите, цялата работа мъчително се бе проточила и експерименталната постановка, първоначално замислена като водевил (Крал Лир, представен като сенилен бирен магнат, Корделия снове край него на ролкови кънки), неочаквано се бе превърнала в кротка банална пиеска, неслизаща с години от сцената (като „Мишеловката“ от Агата Кристи например), та майка ми трябваше да си тегли последствията, задето е приела досадната си роля, и то главно за да услужи на режисьора в труден за него момент. С други думи, за майка ми родителската роля в живота бе аналогична на ролите в театъра, играни по принуда от актьори, чиято напреднала възраст или твърде странна физика не им дават друга възможност, освен да се специализират като „характерни типажи“. Тя ту се самоиронизираше, ту се отнасяше някъде в облаците, ту изпадаше в самосъжаление и по този начин сякаш искаше да внуши, че след като най-хубавото от живота вече е зад гърба й, е готова да поеме и тази роля.

Пред нас, независимо дали ни проверяваше ноктите, или ни водеше на цирк, майка ми винаги надяваше маската на човек, който стоически пази в тайна някаква страшна медицинска диагноза: децата в никакъв случай не бива да научат! Тя обаче имаше и бляскав сценичен вариант „за пред хората“. Тогава изиграваше ролята си на майка така, сякаш някоя много, ама много прочута актриса е изпаднала в беда насред австралийската пустош (влакът дерайлира, прегазвайки проснат на релсите труп на кенгуру, или пък релсите изобщо ги няма, защото потопът след внезапна буря ги е отнесъл) и й се налага да преспи в най-близкото селище, където за нейна най-голяма изненада местните жители се суетят в предпремиерна треска, тъй като след седмици репетиции тъкмо тази вечер ще представят „Хамлет“ на сцена, осветена с помощта на вятърен генератор. Докато гостенката се разкъсва от противоречиви чувства — ужас от кощунственото посегателство, но същевременно и романтично умиление, — домакините установяват коя е тя всъщност (посредством дълго съхранявана от заекващ обожател мърлява страница от списание, на която е отпечатан ликът й) и, естествено, настояват да поеме не коя да е, а главната роля в представлението им. Тя, разбира се, скромно се опитва да ги отклони, те от своя страна я увещават още по-настойчиво и в крайна сметка се вижда принудена, просто от благоприличие, да приеме някакъв компромисен вариант, тоест да изиграе най-незначителната и непривлекателна роля — да речем, ролята на гробаря. И я изиграва тъй блестящо, че десетилетия след това порасналите вече деца на първоначалния драмсъстав продължават да споменават името й с възхита, когато вечер от верандата зърнат гордия силует на единствения за деня влак, очертан на фона на величествените пурпурни краски и невероятно удължените сенки на пустинния залез… Ето как майка ми се превъплъщаваше в майчинската си роля, а аз като нейно дете по време на тези представления се чувствах възвисен, одухотворен, същински галеник на съдбата. Ако вие обаче от всичко, казано дотук, сте останали с впечатлението, че майка ми е била „истинско чудовище“ (както я нарече една моя събеседничка наскоро), значи не съм пояснил достатъчно добре, че тя насърчаваше и нас, децата й, да участваме — или по-скоро да бъдем съучастници — в постановките й, с което на практика ни предоставяше повече лична свобода или поне повече възможност за маневриране. Изиграехме ли си ролята, отредена ни в поредния й спектакъл (било в дует или в ансамбъл, било то Брехт, Пинтър, Ибсен, Стопард или Есхил), майка ми, благодарение на пълната си незаинтересованост от всичко извън театъра, великодушно ни оставяше сами да запълним незаетата част от емоционалното си пространство.