Джон Ланчестър - Дългът към удоволствието

Този труд — тази дълго обмисляна и нееднократно отхвърляна идея — изкристализира и благодарение на моята млада сътрудничка Лора Тависток. Тя не само бе най-скорошното попълнение сред онова множество хора, изпитали порива да ме подтикнат към подобно начинание, но се оказа и най-очарователната и най-убедителната измежду тях. Фактът, че не посвещавам книгата на нея, е обясним с обстоятелството, че на този етап от нашата съвместна дейност подобен жест би бил, както тя самата обича да казва, „леко прибързан“.

Реших да променя едно-две имена и географски названия. Мери-Тереза и Митхауг например не са реални образи, а по-скоро творчески приблизителности. (Има ли такъв термин? И да не е имало преди, вече има.) Селцето Сент Йосташ не е селцето Сент Йосташ и хотел „Сплендид“ не е хотел „Сплендид“.

Що се отнася до структурата на творбата, тя се основава на съответните годишни времена и географски точки, в които съм си водил записки. Към края на лятото реших да си позволя кратка почивка и да попътувам из южната част на Франция — страната, превърнала се за мен (както читателят предстои да узнае) в духовна родина и сезонно убежище. Поставих си задачата пътем да записвам всичките си разсъждения, вдъхновени както от посетените места и наблюдаваните там събития, така и от собствените ми спомени, мечти и размисли: един меланж от проникновения в пространствена и темпорална хармония, съчетаващи аромати и привкуси като съставките на безупречно приготвеното задушено. Надявам се, че така книгата ще придобие интересна, разкрепостена и все пак стройна структура. Вследствие от гореспоменатото решение в настоящия момент се намирам в необичайното положение да пиша предговор, преди да съм започнал същинското повествование. На всички ни е познат онзи измъчен, извинителен, увъртащ и оправдателен тон, с който капитаните на кораби обясняват пред началството причините за поредното произшествие, а писателите тълкуват пред читателя творческите си намерения в предговорите на книгите си.

Най-накрая искам да поясня, че възнамерявам — доколкото е възможно, разбира се — да изложа кулинарните си размишления под формата на менюта в сезонен порядък, тъй като според мен менюто твърде добре изразява природно заложения у човека инстинкт към ред, организация и красота. То е отражение на вековните тектонични сили, чийто взрив лежи в основата на всяко изкуство. Менюто въплъщава антропологията на цяла една култура и психологията на отделния индивид — то е биография, енциклопедия, история на нравите. Менюто осветлява социологическите, психологическите и биологичните характеристики на създателя си (и на ползващите го, разбира се), както и географското им местонахождение. Менюто е път, познание, житейска философия, заповед свише, провидение, просветление, потвърждение, изкушение, предупреждение, запрещение, утешение, спасение, порив на въображението, памет, алюзия, илюзия, талисман, молитва или ритуален рефрен, изпят почти шепнешком в миг, когато трепкащите факли се снижават към земята, гората се извисява, вълците вият все по-зловещо, а огънят покорно затихва в очакване на настъпващия мрак.

Съвсем не съм убеден, че аз самият бих избрал да прекарам медения си месец в този хотел. Чайките отвън вдигат по-оглушителен шум и от форсиран мотоциклет.

Тарквин Уинът

Хотел „Сплендид“, Портсмут

Уинстън Чърчил обичал да изтъква, че в китайската писмена система идеограмата за „криза“ е съставена от съответните йероглифи за „опасност“ и „благоприятна възможност“. Зимният сезон изправя готвача пред сходно съчетание от риск и шанс. Зимата като че ли е главният виновник за притъпените вкусови усещания на британеца, а оттам и за афинитета му към страховити сладко-кисели комбинации, брутални маринати и войнствени сосове и заливки. (Тези специфични особености на британската кухня ще разгледаме в подробност по-нататък.) Другата заплаха, която зимата таи за изтънчения вкус, е изобилието от клисави теста и тежки брашнени яхнии. Читателите от Северна Европа едва ли се нуждаят от пояснение — още в ранно детство те са изложени на агресията на злосторни наситени мазнини и злонамерени въглехидрати под формата на разни приседливи „лакомства“. (Дори самото название „кафява уиндзорска супа“ носи ясния почерк на зъл гений.) Този тип кулинария достига апотеоза си в английските елитни колежи. Макар и да не съм преживял лично ужаса на подобно обучение — родителите ми правилно прецениха моята крехка, чувствителна душевност и повериха възпитанието ми само на частни учители, — все пак имам ярки спомени от едно-две посещения при брат ми, когото заточаваха да се образова в престижни концлагери.