И така, тя нямаше нищо против честите пътувания и непрекъснатата смяна на местожителство, което всъщност беше добре дошло, защото работата на баща ми изключваше възможността за друг начин на живот. Детството ми премина в постоянно движение и ключовите моменти във физическото и духовното ми израстване бяха отдалечени един от друг не само във времето, а и в пространството. Все още пазя някъде опърпан албум с червена кожена подвързия. На една от снимките съм хванал майка ми за ръката и гледам победоносно в камерата, едва прикривайки гордостта от факта, че за пръв път в живота си съм надянал дълги панталони. Размазаните очертания на множество мачти в далечината подсказват твърде малко къде точно се намирам в този момент: в Каус ли, в Портофино ли, или пък в Ист Луи. На друга фотография, сниман отвън, се вижда лондонският ни апартамент — партер в Бейзуотър, по-точно ледник с високи прозорци, неподдаващ се на отопление, на който все още съм собственик и където баща ми за пръв път забеляза мъждукащата в мен светлинка на осенилото ме призвание: вдигна от масата акварела, който бях нарисувал същия следобед (изобразяващ парникова мимоза и няколко сухи стръка лавандула, подредени в стъклена кана), и каза:
— Знаеш ли, момчето ни май има талант!
Този спомен се свързва в паметта ми с миризмата на паркет. Следобедите, когато нямах конкретно занимание, методично откъртвах с нокти по някоя и друга дъсчица от паркета в стаята си не толкова заради удоволствието от подобно вандалство, колкото за да вдъхна упойващата миризма на смолистото лепило, с което закрепят паркета. Въпросната миризма ми действаше като магическо успокоително средство. Пък и бях забелязал, че после, колкото и внимателно да върнеш дървеното блокче на мястото му, то все пак си остава някак различно от преди. Имах чувството, че мозайката от паркетни плочки, подредени по четири в квадрати, които в ъглите на стаята се пречупваха по средата и заприличваха на разполовени диаманти, крие някакво тайно послание, носи някакъв кабалистичен смисъл — мислех си, че ако достатъчно дълго или настойчиво се вглеждам в нея, тя рано или късно ще ми подскаже нещо, ще ми даде някакъв знак.
В албума има и снимка на апартамента ни в Париж близо до Рю д’Асас: жилище, останало в съзнанието ми като мястото, където за пръв път се срещнах със смъртта. Там умря хамстерът Херкулес, за който тогава временно се грижеше брат ми, тъй като собственикът му — внук на вечно намръщената ни портиерка — бе заминал да прекара лятната ваканция при роднини в Нормандия. Баща ми ни съобщи скръбната вест в костюм с черна вратовръзка.
В онези години Мери-Тереза беше постоянно присъствие сред нас, преди всичко в ролята си на бавачка, но също и като прислужница, изпълняваща различни функции. Готвенето не бе сред основните й задължения, но тя все пак запретваше ръкави и вършеше и тази работа в случаите — а те съвсем не бяха малко, — когато по една или друга причина поредният ни готвач или готвачка отсъстваше от къщата. (С течение на годините през кухнята ни се изниза цяло шествие от образи, родени сякаш от перото на Достоевски: мошеници, мечтатели, пияници, досадници, авантюристи, поетични натури, всеки със своя философия за живота и свой тайнствен вътрешен свят.) Мери-Тереза обаче вече не работеше за нашето семейство в онзи паметен ден, когато готвачът Митхауг — твърде жизнерадостен и приказлив екземпляр противно на всички представи за норвежците, а освен това и майстор на туршиите — не се появи навреме, за да приготви някаква изключително важна официална вечеря. (По-късно се разбра, че в същия ден е бил премазан от влак.)
При всеки от гореспоменатите случаи, когато трябваше да спасява положението, Мери-Тереза с почти ритуален маниер надяваше престилката със сини къдрички по края, специално предназначена за подобни кризисни ситуации, и с очарователно бойка крачка и решително изражение на лицето се устремяваше към кухнята, за да приготви рибена яхния, руло от телешко или бъбреци, печено пиле, някой и друг омлет (все храни, поверени й от семейния съвет след дълги заседания) или пък собствения си специалитет — задушено по ирландски. Така за мен уханието на последното ястие постепенно се превърна в своето рода общ, обединяващ мотив на непрестанно променящите се географски точки, в които преминаха ранните ми години: един вид спойка, свързваща различните местопребивавания от детството ми в единно, индивидуално обособено и последователно разгръщащо се повествование — също както в ред рецепти отделните съставки се свързват в общо цяло посредством сметана, масло, брашно, нишесте, кръв, смлени бадеми (традиционно английско средство, което съвсем не е за пренебрегване) или, както в следващата рецепта, посредством някой по-сипкав сорт картофи. След като Мери-Тереза бе освободена от задълженията й към нашето семейство, дълго време ароматът и вкусът на задушено по ирландски ми липсваха сякаш най-много от всичко.
Читать дальше