Джон Ланчестър - Дългът към удоволствието

За пръв път приготвих „Царицата на пудингите“ във възтясната кухничка на парижкия ни апартамент. Само сгъваемите поставки за съдове и прибори, очевидно плод на някой архитектурен гений, успяваха да компенсират — или по-скоро да надхитрят — клаустрофобичния недостиг на място в тази продълговата килийка. В дъното й се намираше килерчето, откъдето Мери-Тереза често изникваше зачервена и запъхтяна, нарамила бутилка газ подобно на млекарка, превита под тежестта на огромен гюм. Преди да започне да готви, тя неизменно зареждаше нова бутилка — навик, придобит, след като при поредното задушено по ирландски й се наложило да смени бутилката.

Докато насред готвенето бързала да извърши тази операция, явно допуснала някаква техническа грешка, та газта лумнала и Мери-Тереза за дълго време останала без вежди. По онова време всички смятаха, че в кухнята върлува злосторно джудже, чийто коронен номер е да изпразва газови бутилки, дето по правило трябва да са пълни. Баща ми веднъж отбеляза, че е достатъчно да изречеш думичката „манджа“, и газта свършва.

— Време е да се понаучиш да готвиш — каза ми един ден Мери-Тереза. Положи метално пособие в дланта ми, стисна ръката ми в юмрук и демонстрира как се бият яйца. За начало направи няколко кръга с цялата ръка от рамото надолу, после премина на същинската част: въртенето на китката. Тогава за пръв път почувствах онова блажено спокойствие, което човек изпитва, щом чуе барабаненето на тел върху медна повърхност през междинен яйчен слой — звук, който според мен е абсолютната противоположност (казвам „абсолютна“, но да не забравяме, че всички абсолютни противоположности са твърде сходни по своята същност) на чегъртането с нокът върху черна дъска или триенето на две парчета стиропор едно в друго. (Знае ли някой за какъв етап от еволюцията на човечеството свидетелства тази неимоверно силна, изключително добре развита реакция? Може би е генетично заложен звуков спомен, но за какво ли? За саблезъби тигри, драпащи с нокти по отвесни скали? Или за космати смрадливи мамути със страховити бивни, тъпчещи замръзналата земя, преди да се втурнат в поход?)

Чудно защо майка ми беше човекът, който най-много се разстрои, когато разбра за престъпните наклонности на Мери-Тереза. Наистина чудно, тъй като в техните взаимоотношения, наред с обичайните търкания между работодател и наемен работник, съществуваха и елементи на скрита война: необявена, но нестихваща, една от най-мъчителните войни — като тези между гениите и простолюдието например, между старите и младите или между ниските мъже и останалото човечество. В случая воюваха красивото и некрасивото, а конфликтът произтичаше от факта, че тантурестата Мери-Тереза, чието подпухнало лице с мазна кожа, разширени пори и онова вечно сериозно изражение, присъщо на хората, които дишат само през устата, сякаш бе създадена с единствената цел да служи за фон на крехката като зюмбюл хубост на майка ми: нейните мигли бяха дълги и фини като на юноша, нежният цвят на кожата й бе в пълен контраст със здравеняшката руменина на Мери-Тереза, а дивата прелест на изразителните й очи (според признанията на не един обожател човек трябвало да се взре в тях, за да разбере истинския смисъл на метафората „очи на тигрица“) изпъкваше още по-ярко в сравнение с наивно опулената физиономия на прислужницата, която сякаш издаваше вътрешна готовност за унижение. Между майка ми и Мери-Тереза съществуваше и онова загадъчно, неопределимо, но осезаемо напрежение, неразбираемо и неоспоримо като мисъл, изказана на чужд език, което се появява, щом две жени „не се разбират“. То проличаваше най-ясно в по женски безапелационния тон, с който майка ми даваше нареждания на Мери-Тереза или я скастряше за недобре свършена работа, както и в едва доловимата неохота в реакциите на Мери-Тереза, чието цялостно поведение косвено внушаваше идеята за отсъствие на елементарна логика, разум или познаване на основните домакински принципи, към които се придържаше капризната господарка на къщата. Това внушение се засилваше при съпоставка с начина, по който Мери-Тереза се държеше с „момчетата“, както майка ми наричаше мене, брат ми и баща ми (баща ми, между другото, не приличаше на момче дори наконтен с блейзър, както бе фотографиран на младини, макар че в онези години всъщност малко хора са успявали да се отпуснат пред фотообектива). С нас тя се държеше толкова естествено и приятелски, че майка ми, със своя изострен усет за подобни работи, я подозираше във флиртаджийство. (Нима в културната история на човечеството има произведение с по-гениално заглавие от трагедията на Мидълтън „Жени, пазете се от жените“?) Изложен в писмен вид, един пълен, най-дълъг диалог между майка ми и прислужницата би изглеждал по следния начин: