Джон Ланчестър - Дългът към удоволствието

Когато вдишвам мириса на пролетния въздух, аз изпитвам по-скоро усещане за допир — сякаш много малко ми трябва, за да докосна с цялото си същество атмосферата. Същевременно обаче той си остава и мирис — твърде особен мирис, надхвърлил прага на сетивното възприятие, но все още недостигнал онова по-високо равнище, при което можем да назовем възприетото. Известно е, че някои деца (и аз бях сред тях) имат способността да чуват лекия ефирен звън на брауновото движение на въздушните молекули, а по-късно тази способност изчезва с втвърдяването на костите на черепа и средното ухо — загуба непредотвратима, безвъзвратна и непрежалима: престане ли човек да чува брауновото движение, у него остава единствено усещането за призрачни, нематериални звуци, твърде далечни и неуловими, за да са истински, извикващи у възприемащия само спомен за нещо, което вече не може да се възприеме. По същия начин уханието на пролетта не подлежи на именуване или дефиниране — то е ухание на възможното, предстоящото, иманентното. Що се отнася лично до мен, това почти сексуално усещане за възродени възможности ме връща към първото ми посещение във Франция на осемнайсетгодишна възраст: към аромата на диви треви (предимно мащерка), нежния полъх на вятъра в сребристите листа на маслиновите дървета, лъскавата, почти изкуствена гладкост на току-що откъснати лимони, грапавината на чакъла под въжените подметки на еспадрилите ми — и нощите, когато, завит само с чаршаф, лежах и съзерцавах луната, а тя изглеждаше тъй огромна и тъй близко до мен… По-късно — през лятото — усещането за мирис е по-остро в началото и в края на деня, преди или след убийствения следобеден задух. Щом започне да се свечерява, не само настъпва онова оживление на хората и привидно разширение на физическите пространства, което съпътства отминаването на всяка голяма жега, но постепенно се завръщат и миризмите — на дърветата, на водата, на танцуващите прашинки, — сякаш слънцето ги е било затворило някъде под ключ и сега вечерната прохлада ги пуска на свобода.

Зимата също ме връща назад в миналото, като извиква у мен спомен за апартамента ни на Рю д’Асас. При първия по-обилен снеговалеж в дома ни настъпваше истински празник: аз привиквах Мери-Тереза и Бартоломю, след което тримата — бавачката, брат ми и моя милост, опакован срещу природните стихии в шалче, ръкавички, плетена шапчица и вълнено палтенце, така че добивах почти кълбовидна форма — се отправяхме към Люксембургската градина, за да съградим първия за сезона снежен човек. Снегът хвърчеше наляво-надясно, докато шляпахме по все още непочистените улици, а щом стигнехме входа на парка, Бартоломю надаваше боен вик, отскубваше се от ръката ми и с радостни възгласи загребваше сняг, за да направи снежна топка. После дълго време замахваше с ръка във въздуха, сякаш набираше сила, достатъчна, за да убие човек на място, и накрая запращаше топката по Мери-Тереза. Заливайки се от кикот, тя извръщаше гръб и посрещаше снаряда с рамо.

— Аз летя! Вижте ме, летя! — провикваше се Бартоломю и тръгваше да тича из парка с протегнати встрани ръце като делтапланер. Аз и Мери-Тереза бързо спретвахме собствени снежни топки и се прицелвахме в хвърковатото ми братче. Моите удари, макар и по детски немощни, бяха хитро и точно премерени откъм време и пространство, а Мери-Тереза мяташе напосоки с онази странна некоординираност на движенията, която дори най-сръчните жени проявяват, когато хвърлят нещо във въздуха. След време Бартоломю, уморен от търчане по алеите, се връщаше при нас, за да се включи в градежа на класически тип снежен човек: голяма топка за долната част на тялото, по-малка за горната, още по-малка за главата, две ябълки вместо очи, морков вместо нос, резен кекс наместо уста и някоя дискредитирана тенджера за шапка.

— Ех, какъв хубавец! — възкликваше всеки път Мери-Тереза, щом свършехме. Пръхтейки като коне след надбягване, тримата заставахме в редичка, за да се полюбуваме на творението си, а после с морна крачка се отправяхме към дома. Снежната буря, посрещнала ни преди няколко часа в начален стадий на ремисия, вече бе затихнала напълно и звездите, погледнати от неосветения парк, блестяха в небето ослепително ярко, сякаш бяха плод на халюцинация. Когато за пръв път прочетох в Библията как в Ноевия ковчег влезли по две същества „от всяка плът, в която има жива душа“, под „жива душа“ веднага си представих облачетата топла пара, които бълвахме през онези нощи в Париж на път към къщи.