Джон Ланчестър - Дългът към удоволствието

Атмосферата, бездруго напрегната, се нажежи още повече от усещането, че подозрението за кражба, веднъж изречено гласно, от въздуха сякаш доби допълнителна сила, способна всеки момент да предизвика експлозия — подобно магнезий, изложен на кислород. Всъщност точно така и стана, макар че и в тази драма — както във всяка драма, която поради определени обстоятелства възрастните са принудени да изиграят в присъствието на деца — първоначалните сценки се развиха скришом зад кулисите; човек би се досетил за съществуването им само ако обърне внимание на всичко онова, колкото и незначително да изглежда то на пръв поглед, което нарушава обичайния му дневен ритъм. След като дълго време се разхождаше и ровичкаше навред из къщата, полицаят най-сетне пак цъфна във всекидневната, където майка ми и Мери-Тереза седяха безмълвно, брат ми както винаги стоеше пред триножника и мацаше нещо с боите си, а аз четях, ако не ми изневерява паметта, „Малкият принц“. Избягвайки погледите ни, младият gendame попита майка ми дали могат да поговорят насаме за минутка.

Длъжен съм да призная, че в момента изпитвам силно облекчение. (По-силно чувство няма на света.) Размишленията си върху подходящите за зимния сезон храни написах просто като въведение, при това насред лято, в началото на моята „ваканция“. (Съобщавам това с апломба на фокусник, който измъква зайче от шапката си, изтегля безброй цветни панделки от ръкава си или извежда асистентката си здрава и читава от сандъка, преди малко разрязан с трион.) Ще бъда още по-точен: диктувам съжденията си, пътувайки в недотам спокойни води с ферибота от Портсмут до Сен Мало — пътуване, чието времетраене от няколко часа неведнъж ме е изкарвало извън нерви. До Кале например стигаш за по-малко от час, така че имаш време само да изпиеш чаша блудкаво кафе, да решиш някоя кръстословица и да се разходиш по палубата; а отсечката от Нюкасъл до Гьотеборг или пък от Харуич до Бремерхафен отнема цял ден, което поне се приближава до представата за истинско морско пътешествие. Маршрутът Портсмут — Сен Мало обаче има предимството, че те стоварва в един от най-приветливите (или поне един от най-малко неприветливите) френски пристанищни градове — не че може да става дума за сериозна конкуренция, тъй като Кале е направо умопомрачителен, в Булон властите успешно са завършили делото, започнато от съюзническите бомбардировки, до Диеп стигаш само след кошмарно потегляне от Нюхейвън, Роскоф е просто едно рибарско селце, а Остенде е в Белгия. Прекосявам канала и с помощта на изкусително мъничък японски диктофон разобличавам недъзите на английската кухня от бюфета на самообслужване, където ти предлагат бекон, затоплен в микровълнова фурна, и спечени пържени яйца. Описвам стария ни апартамент в Бейзуотър, докато седя на палубата и се възхищавам на достолепната осанка на един огромен панамски танкер; опитвам се да си спомня дали в „Царицата на пудингите“ Мери-Тереза слагаше конфитюр или желе и точно когато се препъвам в нечия раница, зарязана пред обменното бюро, се сещам, че тя използваше конфитюр, но задължително пасиран — подробност, която съзнателно съм пропуснал, както читателят следва да е забелязал. Във всеки спомен се съдържа някакво падение, всички ние сме изгнаници, прокудени от миналото си — също както, вдигнем ли поглед от книгата, за сетен път осъзнаваме, че сме изолирани от светлия свят на въображението и фантазията. Фериботът, осеян с препълнени пепелници и повръщащи деца, е твърде подходящо място за размисъл върху ангела, който с пламтящ меч в ръка охранява дверите на отминалите ни дни.

Летният блясък на морските вълни не дразни очите ми благодарение на новата ми придобивка — слънчеви очила, чиято реномирана марка е всеизвестна. Вятърът днес е доста по-хладен, отколкото е редно за сезона, но аз се предпазвам от настинка с новата си спортна шапка тип „ушанка“ — спуснал съм ушичките, но без да ги завързвам под брадичката си. Сега изпитвам силна нужда да се разходя по палубата и да подишам свежия морски въздух, макар че изкуствените мустаци леко гъделичкат ноздрите ми.

Всеки сезон е свързан в паметта ни с определени места, които сме посетили през съответното годишно време. Тези асоциации са най-ярки и осезаеми през пролетта, която извиква в съзнанието спомени за конкретни периоди от младостта на човек и най-вече за онзи момент от половото му съзряване, когато той инстинктивно усеща, че постепенно напуска детството и навлиза в нов етап от живота си; когато започва да изпитва непознати — и все още не напълно осъзнати — вътрешни вълнения и стремления, породени сякаш от примамливите ухания във въздуха и безгрижното, откровено еротично разлистване и разцъфтяване на самата природа. По асоциативен път това оживление възражда спомена за изначалното оплождане: за пейзажа, потънал някога под вечните снегове. Една млада дама, с която имах удоволствието да разговарям наскоро, сподели, че настъпването на пролетта винаги пробужда у нея специфичното усещане, спохождало я преди години по време на вечерната разходка покрай канала на връщане от училище: затишието на водата, предвестник на предстоящия летен покой, кръжащите мушици, тръстиката, попила топлината на слънчевите лъчи, преминаването (макар и рядко) на някоя пъстроцветна барка, предчувствието, че точно на тази пейка ще бъде целуната за първи път… И всичко това в провинция като Дерби!