Морис Льоблан - Принцът Жерико

Шумът се усили, шум от стъпки по ситни камъчета, шум от ключ, който търси да влезе в ключалка, чиято ръжда пречи на хода му.

Още едно усилие. Ключът се превъртя със скърцане.

Изведнъж вратата се отвори.

Елен Рок…

Той не влезе като човек, устремен към целта, която желае да достигне въпреки всичко и възможно най-бързо. Сигурно беше забавил хода си, задържан от спомените, извиращи от всички страни, и отново беше придобил власт над себе си едновременно с всички неща, които го посрещаха в този край на неговото детство.

Задържаме на прага. Той си беше у дома, господар на дома, напуснат толкова отдавна. Натали виждаше ясно спокойното му лице, озарено от известно чувство на задоволство, и в него откриваше не патетичния образ на Елен Рок, а този на Жан дьо Плуванек от снимката.

Поривите на бриза довяха камбанния звън, отбелязващ края на службата. Старият стенен часовник се оживи и отби единадесет удара, като изпълни стаята с познат звук. Елен Рок, без да помръдне, заразглежда стените, предметите и мебелите, очевидно някогашният му живот изплува на повърхността с целия си кортеж от големи радости, дребни мъки и чисти чувства. Спомените нахлуваха като благодатна вълна, оживяваща и освежаваща всичко, което още спеше в мозъка му. Какво успокоение! Какво възкресение!

Той пристъпи напред с няколко решителни крачки, знаещ къде отива и какво търси. Насочи се към масата и сграбчи фотографията на майка си, която дълго разглежда. Устните му промълвиха:

— 30 октомври 1914 година… денят на смъртта и… Да, научих за това там, в плен… Добрата господарка на Плуванек…

Той продължи да разглежда, като се върна към отдавна отминали времена. Взе отворения том и прочете на отбелязаното място: „Кое е очарованието, което групата корсари намираха у главатаря си?…“

Не довърши. Спомни си и произнесе съвсем тихо:

— Армел… Армел д’Анилис.

Машинално повдигна моливите, перодръжката, добре подредените книжа, всички аксесоари на мъжко бюро. С бърз жест, под влиянието на внезапно хрумване, взе от една кутийка ключ, с който отвори едно чекмедже. Там откри пергамент, който разгърна. Изправи се и прочете на висок глас:

„Жан дьо Плуванек, барон на Бретан и граф на Нормандия, рицар на Йерусалим и с грамота на крал Свети Луи, дадена на главата на Семейството след третия Кръстоносен поход, принц Дьо Жерико.“

Той повтори притеснено: „Принц Дьо Жерико… Жерико…“ Мислите му фиксираха погледа. В далечината камбанният звън заглъхна.

В този момент Натали изпита внезапното и ужасяващо чувство, че развръзката е близка. Жан дьо Плуванек не можеше да остане дълго в тази стая, която беше само част от поклонничеството, в което го тласкаше неумолимо неговият устрем. Той щеше да се доближи до някой от прозорците, за да погледне пейзажа на руините, и тогава щеше да открие нея, Натали… или щеше да се насочи към стълбището, а тогава щеше да последва сблъсъкът с тримата бандити!

Неизбежна драма… Всяка от секундите, които часовникът измерваше, я приближаваше. Натали сега дебнеше гоблена на площадката. Убийците бяха там. Те се подготвяха. Тъканта леко трептеше. Цевта на пушката се показа между нея и рамката на вратата. И почти в същия миг се случиха две неща: Натали извика и проехтя изстрел, незабавно последван от втори.

— Елен Рок! — изкрещя младото момиче, хвърляйки се напред.

Отекна двоен изстрел. Но все пак, макар и за кратко, предупредителният вик беше изпреварил нападението на Форвил. Елен Рок се беше навел. Двата куршума разбиха стъклото на голямото огледало над еднокраката масичка.

Събитията последваха в бърза математическа последователност, като театрални сцени, командвани от режисьор. Въпреки че всичко зависеше от случайността и от безумните хрумвания на персонажите, човек би казал, че те изпълняват добре заучени и многократно повтаряни роли.

Елен Рок, отначало неразбрал добре ролята от намесата на младото момиче, се беше отдръпнал, за да се прикрие, но след това пристъпи напред, когато с един поглед разпозна Натали, Форвил и двамата му спътници. От друга страна, объркана от това, че е предупредила Елен Рок, Натали стоеше прикована на място, вместо да се затича срещу него.

Това двойно колебание беше гибелно за тях. Без дори да се уговарят, тримата съучастници се хвърлиха помежду им. Бонифас заплашваше Елен Рок с револвера си. Форвил сграбчи Натали за гърлото, мълвейки:

— Само да се намесиш и ти е спукана работата.