Морис Льоблан - Принцът Жерико

— Ето това е, скъпи ми Максим — каза весело Елен Рок. — А аз съм доволен, че идвате да чуете края на драмата…

И добави с по-сериозен тон:

— На най-патетичното място може би… във всеки случай на това място, което най-силно ме засяга.

Бонифас се приближаваше с фалшива усмивка. Никога бившият му господар не му беше изглеждал толкова страшен. Людовик също се усмихваше подло. И двамата се страхуваха от съдбата, която им беше определена.

Елен Рок пристъпи към тях и каза с режещ глас на човек, който иска да свърши с всичко:

— А вие, приятели, какво решавате? Вие чухте г-н Форвил, в чиято компания дойдохте да ме убиете. Аз съм във вашите ръце, така както и вие в моите, а правосъдието ще ни сложи в един кюп. Тогава какво, война или мир?

Бонифас клатеше рамене с объркан и разкаян вид.

— Можете ли да ни питате за това, Жерико? Да воюваме с главатаря си точно когато го намерихме отново!

— Ти доста добре го удари по главата с тоягата, твоя главатар!

— Ах, Жерико, да не говорим за това! Когато си спомня!

— Все пак и днес, заедно с Форвил…

— Бях луд. Този идиот ми завъртя главата.

— Значи няма да опитваш отново?

— Никога. Такова нещо се прави само един път…

— Да, за майтап. Е, да го забравим. Значи се разбрахме? Ще оставиш ли г-ца Манолсен на спокойствие?

— Да.

— От моя страна аз няма повече да се занимавам с вас. Безполезно е да се опитвам да те вкарам, в правия път и да те преобразя в почтен човек, нали? Ти си негодник и ще умреш като негодник. Но държа да те предупредя, че ако не спазваш обещанията си, аз ще бъда свободен да действам. Резултат: ще си имаш работа с полицаите. Разбрано ли е?

— Разбрано, Жерико. Имам само една честна дума.

— Добре. Сега ще ми кажеш цялата истина.

— Истината за какво?

— За мен. Трябва да си научил, че твоят удар с тояга ме накара почти да загубя разума си. Днес всичко е наред. Но имам нужда от твоите свидетелски показания. Г-ца Манолсен е тук. Говори направо пред нея… Чуваш ли, говори искрено… каквато и да е действителността, разкрий я.

— Питайте, Жерико.

— Аз ли убих г-н Манолсен?

— Не.

Отговорът беше даден поривисто, с грубо тропване на ток по паркета. Лицето на Елен Рок светна.

— Знаех си аз — каза той, — ти беше, нали? Не се колебай да отговаряш, тъй като знам истината.

— Знаете ли я?

— Да, изцяло.

— От кого? От Паскарела ли?

— Не, от Зафирос.

— Идиот! Е добре, щом е проговорил, безполезно е да шикалкавя. Да, аз извърших това дело.

— По моя заповед ли?

— Не. Напротив. Като ме пращахте по следите на г-н Манолсен да взема медальона, вие ми казахте: „Най-вече не му причинявай зло.“ И всеки път в Сицилия ми давахте същата препоръка.

— Тогава?

— Е, когато видях г-н Манолсен да спи на стълбите на храма, се оставих на изкушението. Отместих слънчобрана.

— Защо?

— Надявах се да намеря медальона у него… и да го оставя за себе си.

— Още един въпрос. Виждал си ме как действам, Бонифас. Ти живееше до мен и аз никога не съм се крил от теб, нали?

— Никога.

— Убивал ли съм?

— Вие ли? Никога.

— Никога ли не си ме виждал да убивам? Наистина ли няма никакво действие в живота ми, което да те е карало да подозираш, че съм извършил престъпление?

— Никога. Заповедите ви бяха категорични. Забранено е да се убива.

— Все пак по време на вашите експедиции е имало престъпления.

— Те не са свързани с вас.

— А аз знаех ли?

— Не. Узнахте го по-късно, по-точно след смъртта на г-н Манолсен. И искахте да се разделите с мен. Това е една от причините, заради конто ви ударих.

— Добре, разбрахме се. Протегни ръка.

Бонифас се подчини.

— Закълни се в спасението на душата си и в гроба на майка си, че каза цялата истина.

— Кълна се — каза сериозен Бонифас.

Елен Рок сякаш се издължи повече. Зле прикривана радост озаряваше лицето му. Тон се заразхожда напред-назад из стаята с големи крачки, като тропаше по паркета.

Човек би казал, че тялото му се е освободило от тежки вериги и че може да повдигне глава. Той изгледа портретите на някои от предците си с вид, сякаш им заявяваше гордо:

— Ако съм направил като вас глупости, то ръцете ми не са опетнени с кръв.

На два пъти пристъпи към Натали, сякаш се учудваше, че тя въобще не го поздрави за невинността му. Но младото момиче стоеше притеснено настрана и избягваше желания от него разговор, а той не се осмели да я заговори. Баронът сграбчи двамата бандити с толкова грубост и презрение, сякаш никога не са били на негова служба, заплаши ги с жестокото си наказание, ако пак нападнат г-ца Манолсен, и ги изтика към стълбището.