Морис Льоблан - Принцът Жерико

— Аз ли?

— Да. Ние сме двама един срещу друг. Няма ли да бъдете искрена на свой ред, и ако трябва да се разделим, не е ли необходимо да чуя същите думи, които вие чухте?

С мощната си ръка той хвана двете китки на младото момиче и произнесе със сдържан плам:

— Спомнете си „Мирадор“… Колко бяхте развълнувана! Веднага у вас се предаде това екзалтиращо нещо, съдържащо се у мен. Щяхте ли да действате така, както го сторихте, ако не бяхте увлечена от същата чудна страст? Не бяхме ли повече от приятели, когато слушахме заедно шума от лодките и се надвесвахме над бездната? И чувствата, които изпитвахме близо един до друг при биенето на камбаната, при горящия над морето огън и при отдалечаващия се звън на китарата, не бяха ли най-бурните в целия ваш живот? Спомнете си, Натали… Бяхте ли безразлична през тази нощ, когато последвахте мен — чужденеца, и се качихте на лодката ми без да ме познавате?

— Мълчете! Мълчете! — промълви Натали, развълнувана от споменаването на тези часове. — Мълчете! Не допускам…

Тя правеше невъзможното да се освободи. Беше изчервена от срам и възмущение.

— Ще ме изслушате до края — нареди Елен Рок… — т.е. до признанието.

— Признание за какво? — извика отчаяна Натали. — За моето подчинение? Да, може би. Признание за вашата сила, която е по-голяма от моята… за волята ви, която ме смазва… Ето, вижте китките ми, които измъчвате. Ах, винаги е било така. Още от началото трябва да се подчинявам. Ако се измъкна, вие тичате след мен, сякаш съм ваша плячка. Е добре, не искам повече да се подчинявам, не искам! Не искам!

Той се усмихна.

— Това не е подчинение.

— Напротив — потвърди тя, — подчинявам се като робиня, както го сторих на кораба, който превзехте на абордаж. Събитията ме освободиха и няма да падна повече в плен.

— В такъв случай какво търсите из тези руини? — каза той. — Защо дойдохте тук, ако не да търсите спомен за мен, да задавате въпроси за мен, да се трогвате от детството ми и от невинното същество, което съм, бил тук? Мислите ли, че не отгатвам колко са ви развълнували откровенията на Армел? И мислите ли, че не ви видях да побледнявате, когато тя се върна и вие се запитахте дали няма да се затичам срещу моята някогашна годеница?

— Какво се осмелявате да говорите? — извика Натали извън себе си от гняв. — Кой ви попречи да се покажете?

— Любовта ми към вас. Но беше достатъчна една дума от вас и Армел щеше да узнае за присъствието ми.

— Защо не съм я казала? Какво ме възпираше?

— Вашата любов към мен.

Тя успя в един порив на бунт да отблъсне Елен Рок. Но тутакси се приближи до него, цялата трепереща.

— Това, което наричате любов, е омраза. Ненавиждам ви.

— Не — каза той. — В един момент вие сметнахте, че ще се измъкнете от мен, защото ви изглеждах като болен, като откъснат от човешкия род. Тази илюзия се разпръсна в деня, когато почувствахте страданието и ужаса ми.

— Ненавиждам ви — повтори тя с болка. — Чувате ли? Винаги съм бягала от вас…

Той отново я хвана за раменете и й подхвърли:

— Тогава, ако ме мразиш, защо ме спаси преди малко? В този момент ти мислеше, че аз съм убиецът на баща ти, и все пак, когато Бонифас стреля срещу мен, ти ме предупреди: „Елен Рок!“ Беше ли това вик на омраза или вик от любов? Отговори, Натали!

Сега тя отстъпваше. Усети зад краката си препятствието на каменната пейка. С две ръце Елен Рок я обгърна и я притисна до себе си.

— Осмели се да кажеш, че не ме обичаш, горделивке! Когато си дала на един ненавистен човек такова доказателство за любов, имаш ли право да мълчиш?

Тя нямаше повече сили да се бори срещу него, и още по-малко срещу себе си. Страстта на Елен Рок я изпълваше със слабост. Всички любовни слова бяха на устата и, но ако тя намираше убежище в мълчанието, то се дължеше на срамежливостта, която очите и опровергаваха.

Тя си спомни идеята за поражението, което свързваше с целувката, придобита с хитрост или сила. „Само да ме целуне по устата и съм загубена“ — помисли си тя. И чакаше, нетърпелива и ужасена.

С неподозиран порив на волята той се въздържа, и нищо не можеше да я засегне в по-голяма степен. Той отпусна прегръдката си, после полека и с безкрайно уважение я спусна на пейката и, полагайки коляно на земята, целуна плата на роклята й.

— Моля ви за извинение. Виждате ли, Жан дьо Плуванек е все още и задълго ще остане варварин. Но всичко ще се промени. Необходимо е. Вярвайте, че в себе си под прикритието на самохвалството не се гордея много с живота си, такъв, какъвто го познавам днес. Между миналото, което открих, и бъдещето, за което мечтая, трябва да има период на поправка и на съсредоточаване. Голямото приключение завърши, Натали, както това на Жерико, така и това на Елен Рок. И във втория имаше толкова горделивост и самоизтъкване, колкото й в първия. За да се превърна отново в Жан дьо Плуванек и да измоля милост от вас, трябва да се посветя на по-скромна задача.