Морис Льоблан: Принцът Жерико

Максим, който дебнеше на прага, пропусна Бонифас и Людовик, но задържа Елен Рок.

— Те нека си ходят, но вие останете, Елен Рок.

— Защо?

Максим изчака другите двама да се отдалечат и произнесе тихо:

— Г-ца д’Анилис идва… Тя е със стария Жофроа…

Елен Рок извика с непринуден тон:

— Ах, вие я познавате? Нали е очарователна?

— Наистина очарователна.

— И колко щастлива ще бъде!

— Напротив, напротив. Тук ви смятат за мъртъв. Само г-ца д’Анилис се надява още и очаква завръщането ви. Всеки ден носи цветя на гроба ви… или по-скоро в тази зала… Ще ви обясня. Но помислете си, Елен Рок, ако ви види изведнъж! Натали и аз ще я подготвим полекичка.

Той хвана Натали под ръка и те слязоха бързо навън преди Елен Рок да се съвземе от изненадата си. Вече се чуваше гласът на младото момиче и този на Жофроа. Натали излезе от кулата, решена да наруши мълчанието, което беше пазила досега, и да открие цялата истина на г-ца д’Анилис. Последната се приближи насреща й и каза:

— Дойдох да се сбогувам с вас, госпожице, и също да ви помоля…

На лицето и грееше свежа и очарователна усмивка, примесена може би с малко меланхолия и притеснение.

— Да ме помолите ли?… — каза Натали със свито гърло.

Армел довърши:

— Мислих си за този господин, когото сте срещнали и който се е представил под името Плуванек… без съмнение е неизвестен братовчед… и би могъл да има новини от Жан… Ако съдбата го срещне пак с вас, кажете му… кажете му, че в Бретан има едно момиче, очакващо годеника си… и че този годеник се нарича Жан дьо Плуванек.

Натали се поколеба. Без съмнение не беше готова да говори и не го желаеше искрено. Дългът я задължаваше да събере двамата годеници, така че съдбата да се прояви. За Армел това беше щастие и награда, а за Жан дьо Плуванек — спасение. Все пак тя запази тайната. Нещо по-властно от волята й задържа устрема й и Максим, виждайки, че тя не проговаря, също замълча.

Каза единствено:

— Обещавам ви, госпожице…

Двете млади момичета си стиснаха ръце. Армел поздрави Максим и придружена от стария Жофроа, който я изпрати до пътя за имението, си отиде. Полата й, украсена с панделки от черно кадифе, се спущаше почти до глезените. Водопадът на кестенявите й коси скриваше тила й. Тя беше висока, на вид едра и стоеше здраво на краката си.

Със свито гърло Натали я гледаше как се отдалечава. Тя мислеше, че Елен Рок също я гледаше в сянката на стълбището и че беше чул думите на младото момиче. Защо не се беше показал?

Натали зададе въпроса на Максим. Но той се устреми към решетката в изблик на гняв от възмущение. От другата страна се появиха две млади жени и възрастен мъж. Максим изкрещя разярен:

— Анриет! Жанин! Какво правите тук? И с доктор Шапро! Това не го очаквах!… И така, кой ви каза?…

Натали знаеше, че Елен Рок нямаше да я остави да се отдалечи без обяснението между тях, което тя очакваше и от което се страхуваше. И наистина, веднага щом си тръгна, тя долови стъпки по тревата на пътя.

Не бързаше, защото отказваше да бяга, както го беше правила вече на няколко пъти. Впрочем, почти веднага той я настигна и те завървяха така, все по-бавно, сякаш и двамата се страхуваха да не достигнат до това място, където щеше да се проведе този може би последен разговор.

Във вълнението си Натали тръгна по един път между лавровите и дрянови храсти, водещ към върха на малък хълм, откъдето се виждаха всички руини и очертанията на крепостните стени. Там, недалеч от каменна пейка, тя спря, безсилна да продължи.

Красиво синьо небе, изпълнено с нежност и покой, се простираше над имението и над върховете на близките дървета. Топлината на слънцето се отличаваше с тази лекота, придавана от близостта на морето. Аромат на диви цветя, пръскан от бретонските пущинаци, се чувстваше в безкрайно чистия въздух. Никога от оная вечер в „Мирадор“ те не се бяха чувствали толкова сами и едновременно с това така далеч един от друг — настоящата минута им се струваше момент на раздяла. Натали беше обърнала гръб на Елен Рок, който я виждаше само в профил. Профил, закален от силна воля, решен да не се предава и да отговаря на всичко, което Елен Рок можеше да предложи като окончателно сбогуване.

Баронът интуитивно го почувства и тонът му веднага стана строг.

— Преди да се разделим, госпожице, — каза той ясно — някои неща между нас трябва да бъдат изяснени. Вие знаете това, както го знам и аз със същата сигурност. Но трябва също да знаете, че единственото ми желание е да ви оставя от мен истинския си образ, различен от този на човека, когото познавахте, и на авантюриста, когото разкрихте. Не защитавам нито единия, нито другия. Искам да ви се представя такъв, какъвто съм.