Морис Льоблан - Принцът Жерико

Тя измъкна изпод томчето на Байрон една снимка, обвита във фина хартия, и я подаде на Натали, добавяйки:

— Той винаги се обличаше така… двуредно синьо сако със златни копчета… и моряшка фуражка.

Натали не направи никакво движение от изненада. Тя знаеше предварително. Снимката на Жан дьо Плуванек беше тази на Елен Рок, с петнадесет години по-млад.

— Хайде, малка госпожице, не говорете прекалено за нашия Жан. Това са неща, които интересуват само нас.

— Наистина — каза тя. — Но не мога другояче, когато ме разпитват за него. Продължете посещението си, госпожице. Може би ще ви видя пак сред руините, когато мина оттук след края на службата.

Тя поздрави и последвана от Жофроа и Максим, който искаше да я доразпита, си отиде.

— Ще се върна да ви взема, Натали — извика Максим от стълбището.

— Върнете се с г-ца д’Анилис — отговори тя. — Нямаме бърза работа.

Натали остана сама както желаеше, а очите и не се откъсваха от снимката. Елен Рок! Това наистина беше той, с високия си слаб и здрав силует, страстното си лице с енергично изражение и с авторитетната си стойка. Но не можеха да се открият някои бръчки, издълбани от живота, нито твърдостта на погледа, нито тази загадъчна атмосфера, обгръщаща сегашния му лик.

Впрочем Натали, докато траеше съзерцанието й, се отдалечаваше постепенно от Елен Рок, който сякаш се разтваряше във все по-гъста сянка, за да отстъпи място на младия човек, описан от Армел д’Анилис. Образът на този младеж беше тъй жив, че тя виждаше само него. Никакъв знак на този портрет не разкриваше бъдещите Жерико и Елен Рок. Съществуваше само Жан дьо Плуванек, бретонски благородник, син на Мари дьо Сен Мари, годеник на милата Армел, герой от войната. Тя си казваше, гледайки жилките на малката и ниска дървена врата на другия край на залата срещу прозорците:

„В деня, когато той се върне на мястото на детството си и се приближи до крепостните стени, цялата истина ще се възроди у него. Той ще си припомни всяка от тези руини и всяко дърво, а когато влезе тук през тази малка врата, той ще знае цялото си минало. И може би неговата годеница ще бъде тук, за да го посрещне.“

Тя повтори в себе си:

„Неговата годеница… Армел д’Анилис…“

Тя изпита смътна тъга и за да се разсее, реши да се поразходи из владението. Преди това постави снимката в книгата, но там откри друга, показваща Жан дьо Плуванек на единадесет години, облечен в костюм за първо причастие. Той се усмихваше. Имаше весел и щастлив вид. Нищо не предвещаваше у него ужасните инстинкти, които щяха да разцъфтят.

Тя се насочи към площадката. В този момент й се счу шум, идващ откъм руините, шум на стъпки и пречупващи се клонки.

Тя се заслуша в продължение на една или две минути, обезпокоена и надаваща ухо и за най-лекия полъх навън.

Спомни си думите на стария Жофроа за следите в околността на решетката. Но какво означаваха тези следи? Какви врагове ги бяха оставили?

Шумът стана по-ясен, тя се приближи до единия от прозорците и се наведе, прошепвайки: „Ох, Господи! Възможно ли е?“

Надзърна предпазливо, за да не я забележат. Както и предполагаше, това беше Бонифас. Той излизаше на откритото пространство от тази страна на централната кула. Малко по-късно два мъжки гласа зашепнаха под прозореца. По-късно стъпки крадешком изкачиха стълбището. Тогава тя остана в амбразурата на прозореца и се скри зад гоблена, чиято изтъркана основа образуваше нещо като фина мрежа, позволяваща й да наблюдава новодошлите.

Имаше шанс, че те не излязоха на площадката. Тя разпозна Форвил, а Бонифас го следваше. Бяха облечени като селяни или по-скоро като дървари.

— Няма я тук — каза Бонифас, като хвърли бърз поглед, без да провери амбразурите.

— Така си и мислех — отвърна Форвил. — Максим тръгна с малката д’Анилис и с Жофроа. Но не мисля, че Натали е идвала тази сутрин.

— Във всеки случай защо тези двамата се месят? Кой ли е могъл да ги насочи към замъка? Ах, ако само ни досажда днес, толкова по-зле за нея!

Натали потрепери и беше готова да прекрачи отворения прозорец и да се спусне до земята. Но прецени, че бягството не беше наложително и че ще има достатъчно време да се измъкне.

Ето защо се заслуша. Бонифас се подиграваше:

— Не се притеснявайте, Форвил. Ние сме съвсем сами. Веднага щом дойде Людовик, ще го оставим на пост.

— Добра идея — одобри Форвил. — Разполагаме най-малко с два часа. Достатъчно е, но при условие, че никой не се намеси между нас и Елен Рок.