Морис Льоблан - Принцът Жерико

Бонифас отново се подигра:

— Забавлявам се, когато го наричате Елен Рок. Той много добре обаче знае кой е, след като му хвърлих оная вечер в лицето името му Жерико. А вие също го знаете, защото ви разказах цялата му история от А до Я.

Той потърка ръце.

— Ах, Форвил! Показахте нюх онази вечер, като се скрихте пред хотела и разпознахте двамата музиканти от „Мирадор“, господата Бонифас и Людовик. Създадени сме да се разбираме. А трябваше да сме трима, защото и те са трима: Елен Рок, Жерико и Плуванек!

— Да — промърмори Форвил, — но за тези тримата е достатъчен само един куршум, за да ги повали. Нали все още сме на едно мнение, Бонифас?

Бонифас не отговори. Ослушваше се.

— Шът! — заповяда той.

— Какво?

— Някой подсвирна.

— Е и?

— Това е Людовик.

— Май е подранил.

— Да, беше оставил велосипеда си в магазията на гарата. Та в случай, ако Жерико вземе същия влак като него, да го изпревари с четвърт час.

Чу се второ изсвирване, на което Бонифас отговори със същия сигнал. Почти веднага Людовик влезе задъхан.

— Идва! — каза той.

Вълнението на другите двама беше очевидно.

— Ах, сигурен ли си?

— Абсолютно сигурен.

— Тогава разказвай, и по-живо — каза Бонифас.

— Няма нищо за разказване — каза Людовик. — Изпратихте ме в Париж тия дни, за да наблюдавам господина. Запознах се с шофьора му и от него разбрах, че Жерико е тръгнал на пътуване вчера вечер. Последвах го до Монпарнас, откъдето той взе влака за Бретан. Тогава ви изпратих телеграма, която трябва да сте получили тази сутрин, щом сте на позиция, и се качих на същия влак. На гарата в Плуванек той пое по един къс път, който го води към руините.

— Значи ще влезе оттук? — каза Форвил, като посочи ниската врата.

— Няма съмнение.

— След около двадесет минути може би?

— Вървеше бързо. Разчитайте на десет…

— По дяволите! — изръмжа Бонифас. — Вълнувам се силно, като си помисля, че ще го видя и ще… Но какво правите сега, Форвил?

Форвил откачи една от пушките от колекцията и попита:

— Донесохте ли ми патрони, Людовик?

— Да, една кутия, както беше уговорено.

Форвил разкъса опаковката, отвори кутията и зареди двете цеви на пушката си. След това приклекна, насочи оръжието, като се прицели във вратата.

— Добре — каза той с блеснал поглед. — Елен Рок е уреден. Сега да се разположим.

Те избраха за пост площадката, на прага на която висеше гоблен, който те спуснаха. Освен това, ако Елен Рок избереше невъзможния вариант да влезе през главния вход, те имаха преимуществото да владеят стълбището.

Очакването бе тежко. Натали, с ледени ръце и пламнала глава, не мислеше повече как да избяга, а, от друга страна, нямаше никакъв план. Краката й се огъваха под тежестта й. Тя слушаше и гледаше отчаяно.

Бонифас произнесе достатъчно силно, за да го чуе и тя:

— Няма веднага да стреляте, нали?

— Защо не?

— Това е глупаво. Защото в края на краищата той не може да ни се измъкне, а като го наблюдаваме, можем да видим какво ще прави, ако търси нещо.

— Ето това е идея!

— Разумна идея. Убеден съм, че има някъде скрит резерв злато.

— Абсурд!

— Напротив, напротив. Иначе защо да идва тук?

— Защото е открил изгубените си спомени… Защото вижда в миналото си Жерико пирата, а зад него Жан дьо Плуванек. Именно Жан дьо Плуванек идва да намери в замъка, където е живял преди войната.

— Няма значение! — настоя Бонифас. — Имаме интерес да видим какво ще прави.

Форвил отстъпи.

— Така да е. В края на краищата, както казвате, не може да ни се измъкне. Само че ви давам пет минути. Бързам да свърша с него.

Настъпи дълъг момент на мълчание. После Бонифас прошепна:

— Май го ненавиждате, а?

— Да — каза Форвил. — Той ме разби. Държи ме в ръцете си. Ще мога да дишам само като нанеса удара.

— Аз също — каза Бонифас. — Само че аз вече един път съм го убивал и ми се ще тази вечер да се опитате вие.

Просъска между зъби:

— Твърд човек е, нали знаете… Пазете се. Владее доста номера… Людовик?

— Какво има, шефе?

— Приготви ли си револвера?

— Разбирам!

Малък шум сякаш се разнесе от дълбините на централната кула. Те не размениха нито дума повече, а тишината беше белязана от болезнено очакване и тържественост.

На няколко пъти Натали виждаше цевта на пушката да се насочва към вратата, а после да се отпуска надолу. Форвил се упражняваше.

Тя нямаше повече сили да се държи и ако не се страхуваше, че някое движение може да я издаде, би припаднала, Все пак с усилие на цялата си отчаяна воля успя да се задържи права.