Ланс Хорнър - Рори Сатаната

— Ти по-добре облече — каза Мама Феба на Рори. — И ти, момче — посочи тя младежа, който я бе придружил. — Иди и облечи себе. Никой не интересно види теб сега гол задник, най-малко аз. Ти, Пени, си намъкни риза и иди в кухня, раздухай огъня и сложи чайник вода, после връщай тук. Трябва измием мисис Фортескю и изкъпем нея, защото започва вкочанява. Сега всички навън. Вземи твое момче Ганимед, Карло, и кажи него приготви кана кафе. Щом може прави бира за теб, той може приготви и кафе. Трябва ние сложим нещо в стомаси и бива изпратим мистър Тим в града докладва на знатен община. Това убийство и по-добре ние започнем и намерим проклета Мария. Тя направила, сигурно непременно.

— Тя го е направила, Мама, тя — съгласи се Рори.

— Че кучка направила, направила. За мен не въпрос, но обвиняваме едно нещо, намерим нея друго. По-добре ти също отива, господар Рори. Ние правим какво може за бедна мисис Фортескю, то женска работа. Не можем много правим, но какво трябва, направим. Аз и Пени.

Той си облече дрехите и излезе из стаята, разхождайки се безутешно из галерията. Сега, след като Мери си беше отишла, бе убеден повече от всякога, че я е обичал. Колко добра беше Мери! Да, тя бе уличница, пристанищна курва от Глазгоу и сводница в Тринидад, но преди всичко беше една чудесна, топлосърдечна жена. Най-добрата, която бе познавал. Никой не би могъл да бъде по-безкористен и по-великодушен от Мери. Тя бе всичко, което един мъж може да иска от жената. Защо не се бе съгласила с предложението му? Защото беше безкористна. Бе се съгласила да се обвърже с безполезния Фортескю, защото той не бе означавал нищо за нея. Сега Рори можеше да разбере, че не се беше омъжила за него, само защото го обичаше. Скъпата Мери! Скъпото, скъпото момиче! Късно бе вече да й каже колко я обича. Може би тя разбираше и думите не бяха нужни. Може би тя винаги ще остане там, край него, за да му помага. Надяваше се, че ще бъде така. Бог е свидетел, че той се нуждае от нея. Не можеше да контролира повече сълзите си и не го интересуваше кой ще го види. Не го интересуваше, дори когато Тими и момичетата се върнаха, за да кажат, че Мария не е в шкафа, нито в плевника, нито в друго някое от познатите на Питър скривалища. Ще им каже ли Питър, ако узнае? Разбира се, че ще им каже. Той обича мистър Тим, обича и мистър Рори. Колкото до Мария, Питър се изплю на земята. Макар че беше негова сестра, той я мразеше. Тя винаги се опитвала да го кара да прави мръсни неща с нея, които не искал.

Ето че Рори се изправи пред нещо, което също не искаше да стори. Да погребе Мери. Да зарине това великолепно тяло. Да й каже сбогом завинаги. Седна безутешен на една пейка в далечния край на патиото, където храст бугенвили хвърли още по-тъмна сянка над него. Тим седна до него, споделяйки мълчанието му, а Кту се настани с кръстосани крака на земята на разстояние една ръка. След известно време Ганимед излезе от кухнята с каничка димящо кафе и когато Рори го опита, кимна благодарно за прибавената доза джамайски ром.

Вратата към стаята на Мери остана затворена, макар че веднъж Пени излезе, отиде до кухнята и се завърна с гореща вода. Накрая след дълги часове излязоха Мама Феба и Пени. Пени плачеше и Тим пристъпи да сложи утешително ръка на кръста й. Съглеждайки само празната чаша на пейката, Мама Феба смъмри Рори, че не е хапнал нищо и отиде да му донесе нещо. Когато се завърна с хляб и яйца, той й отказа, без да ги вкуси. Огънят в стомаха му не се бе разнесъл напълно, но храната сякаш потискаше това, което бе останало. Изчезнало бе и желанието. Трагедията бе потушила видимо неутолимата му страст.

Не знаеше колко време е седял там с Кту в краката си. От време на време някой минаваше край него: Мама Феба, тръгнала с някаква цел, Тим, успокояващ Пени, старецът Тио Карло, затътрен в мръсните си дрипи, Ганимед и Питър ръка за ръка, които продължаваха да претърсват другите скривалища, където имаше вероятност да се е укрила Мария, а всъщност, където се надяваха да останат насаме.

Часове престоя Рори там, преди да забележи бледото петно светлина на изток, което набързо освети небето. Зазоряваше се. Той стана, после пак седна. Нямаше какво да прави точно сега. Не можеше да тръгне за града, докато не се развиделеше. Главата му закима унесено. Задряма, долавяйки всяко движение край себе си, но заличил частица от скръбта във вцепенението на съня.

Някакво вълнение зад външната порта на патиото го разбуди на ярка дневна светлина и грейнало слънце. Чу викове, тропането и цвиленето на коне, дрънкането на юзди и триенето на кожа в кожа, прекъсвано от виковете на мъже, които настояваха да им се отвори. Вдигна глава и видя Мама Феба, застанала зад него, напрегнала уши да долови далечния разговор, после я видя как издърпа мандалото. Влязоха няколко мъже. Единият, който изглежда беше командир и носеше черен пояс, бродиран със сребро, пристъпи към Рори. Беше висок мъж, облечен в изтъркана черна униформа. Триъгълната му шапка също бе застаряла, с кокарда от червени и ярки пера. Тръгна към пейката, на която седеше Рори.