Ланс Хорнър - Рори Сатаната

— Но казвам ти, че той е убиец, скъпа — каза мъжкият глас.

— Охо, охо, така ли, сър Базил? — попита женският глас. — Къде е вашето прословуто английско правосъдие, което твърди, че всеки човек е невинен, докато не се докаже вината му? Този човек може да е убиец, както казваш ти, но това още не е доказано. После, не забравяй, че е англичанин, и то благородник, ако не греша. Какъв пример ще дадете на негрите, щом ги оставяте да се отнасят с него като животно пред очите им?

Рори надзърна през пръчките. Лейди Мери и един мъж, който сигурно беше губернаторът, седяха в една карета, декорирана, макар и грубо, така че да прилича на държавен екипаж. Бялата ръка на Мери сочеше към него през отвореното прозорче.

— Остави ги да замерват с боклуци един бял човек, сър, и ще стигнат до мисълта, че могат да хвърлят развалени яйца и по теб и мен. Трябва да ги държиш на мястото им. Не бива да позволяваш да се отнасят с неуважение към бял човек, на всичко отгоре англичанин. Ще загубят благоговението към нас и всички ще свършим с прерязани гърла като французите в Хаити, ако позволиш това да продължи.

Гласът на мъжа беше треперлив, сякаш бе добре свикнал да изслушва монолозите й:

— Но ние нямаме затвор, скъпа. Отказахме се от него, когато ти се оплака от вонята, идваща от килиите в губернаторството.

— Сторих го, защото те наистина воняха, но те са си все още там и моя съвет към теб е да направиш едната използваема. Накарай да отведат този мъж там, ако не искаш да загубиш капката уважение, останало в тези тринидадски идиоти към теб.

Сър Базил вдигна златния си лорнет, окачен на черна копринена панделка и благоволи да огледа изчерпателно Рори.

— Може би си права, скъпа. Може би наистина си права.

— Разбира се, че съм. — Улавяйки погледа на Рори тя докосна устни, предупреждавайки го да не издава познанството си с нея.

Сър Базил потупа ръката й с движение, което позволи на пръстите му да се плъзнат по тялото й. Тя се дръпна.

— Колко си разумен, сър, да се съгласиш с мен. Нищо чудно, че управляваш така мъдро. — Лейди Мери се излегна в каретата, която продължи пътя си.

Късно привечер, когато се стъмни напълно, един взвод, предвождан от сержант, дойде при клетката и отключи вратата. С резки, ала не груби думи той заповяда на Рори да излезе. Взводът го загради и той тръгна с тях към губернаторската резиденция. Прекараха го през задния вход, където каменно стълбище бодеше до една преградена врата. Тя се отвори със скърцане и Рори бе въведен вътре. В края на тесен коридор спряха пред врата с железни пръчки. До насрещната стена бе окачено на вериги дъсчено легло и Рори забеляза, че то е с дюшек и застлано с чист чаршаф. В оловен свещник на грубо скована масичка гореше свещ. Чифт чисти памучни панталони и риза бяха окачени на гърба на единствения в помещението стол. На масата имаше чиния с пръстена купичка отгоре й, за да се запази съдържанието топло. Сержантът се оттегли, след като заключи преградната врата, не забравяйки да козирува и да се поклони с уважение.

Смъквайки мръсните си дрехи, Рори се преоблече. Откри гребен на поличката под счупеното парче огледало, а забеляза и бръснач. Но преди да ги използува, обърна се към масата, свали капака на купичката и се нахвърли върху яхнията от месо и зеленчуци с подправки. Натъпка се лакомо, а храната го затопли. Привлече крака към леглото, просна се отгоре му и заспа, без да обръща внимание на Нашият Хари, който, независимо от преживените изпитания, пак бе започнал да отстоява правата си.

През нощта Рори не можа да сънува, но спа тежкия, упоен сън на изтощението. Колко дълго бе спал, не знаеше, но когато се събуди, видя килия, чиято светлина се провираше през завесата лозови листа, закриваща малкото решетъчно прозорче в дебелата зидана стена. Ръката му несъзнателно потърси пулсиращата набъбналост на тялото и я сграбчи с облекчение и задоволство. Поне този проблем беше разрешен и топлината предизвика такава поредица от сладки въображения, че той не можа да си наложи да я махне. Изпъна се лениво, заситен за миг, и остави пръстите си да блуждаят по ръба на тънкия дюшек, докато дишането му пак стана равномерно, и като отвори след малко очи, пак заоглежда клетката, мъчейки се смътно да си припомни как бе изглеждала през уморените му очи изтеклата нощ.