Теодор Траянов - Полилеят на сатаната

И тая нощ, разкаян демон,
аз почнах странен монолог,
осмислювах закона земен,
отричах своя сън жесток,
но мъдро сатаната лъстен
запали свой полилей —
Сатурн, с магическия пръстен,
и синкавия Водолей.

И с монотонен мрачен шепот
настъпи оня тежък сплин,
де всички думи сякаш клепат:
живей ненужен и самин!
Ти слушаш, че те е проклела
на сфинкса нямата уста,
че черна нишка е запрела
за теб самата красота:

Да бъдеш туй, що смъртно мразиш,
да любиш лик — що сам не си,
живота, дар велик, да пазиш,
но с дар смъртта да те спаси;
в сърцето с херувимска лира
да величаеш всеки грях
разгатнал тайни на всемира,
пред себе си да тръпнеш в страх;

да любиш Приснодева скритом,
обвързан с някой зъл вампир,
в света на страст, хашиш и ритъм —
да търсиш за душата мир;
създал за всеки рай божествен,
изгонен в пъкъла да спиш,
възхвалил Бога в химн тържествен,
с най-грозен дявол да дружиш;

да кръстиш сам цветя на злото
молитвите на свойта кръв,
живял с великото в доброто,
лика му да осмееш пръв;
на бран поискал да погинеш,
да мреш на одър прикован,
в света за пария да минеш,
в смъртта — за маг и великан;

да шъпне всеки бронз и мрамор,
що носи твоите черти:
„Оплюйте тоз певец безсрамен,
отровил всичките мечти!“
И дигнат в цар от тез, що идат,
да плачеш — просек прокълнат:
„Дано, о Господи, не видят,
че съм най-нищият им брат!“