Теодор Траянов - Прокълнатият

Проклинай миража на водни пустини,
на черните песни неверния вожд,
бълнуван за свойта разблудна царкиня,
далечната роза на брачната нощ!
Бълнувай за тая, която напусна
лазура и слезе в света непознат,
и в нощ на безумство сърцето си спусна
в гърдите на своя поет прокълнат!

Проклинай нектара на всяка измама,
чиято отрова бе радостно пил,
когато предсети, че никога няма
да видиш небето, що сам бе сградил.
Ти с песен разкъса най-скъпите струни
и в шемет прегърна живота могъщ,
а глухо ръмеше низ майския унес
надгробната жалба на есенен дъжд.

Проклинай дървото на бранни надежди,
що скритом в съня ти завързваше плод,
когато към пътя на нови премеждия
божествена младост отправяше ход!
След всяка пробуда по-страшно тежеше
безликата грижа над пътя ти сив,
а ехо неземно в сърцето мълвеше:
не може избранник да бъде щастлив!

Проклинай ти всичко, в което си вярвал,
че клетва тежеше над светло чело,
че с камъни теб е животът замярвал,
че вредом си срещал — не обич, а зло!
От сънища гонен, от горест обземан,
ти Бога потърси в планинския здрач,
но себе си зърна, и ангел и демон,
ту агнец пасхален, ту мрачен палач!

Проклинай съдбата, която ти даде
сърце, що прощава — на нея дори,
безсмъртно, то търси и в гроба пощада,
и в песен нечута синовно гори.
В таз песен въздишка се тихо откъртва,
по майка родина, най-хладна в света,
към Бога простенва белязана жъртва,
под бранни хоругви познала смъртта.

Проклинай миража на водни пустини,
в тях сълзи откапват, от двойно сърце,
бълнувай за свойта разблудна царкиня,
простирай към нея из гроба ръце!
И твоята сянка, когато заскита
низ хладния ужас на бранно поле,
посмъртните сили сбери и попитай:
О, майко велика, защо ме прокле?