Теодор Траянов - Умиращият Осиян

Върни се, ден на меча, при своя бард забравен,
покъсаната арфа наново тук свържи,
разискряй в стари жили кръвта на род прославен,
завета си прощален в сърцето ми сложи!
Последната въздишка отвей от моите устни,
предсмъртната ми горест — с надежда утеши,
като елен аз скоро главата ще отпусна,
улучен от ловеца, що нивга не греши!

Днес будят ветровете нечакани знамения,
като ранен се мята студений океан,
над облаците пеят душите на Морвения,
забързали ездачи към слепий Осиян!
Те бързат да ме вземат, безсмъртните витязи,
бойците на Фингала, десници от гранит,
сърца, що гневно вият из вражески талази,
и светят из мъглите, през бронзовия щит!

Познайте, бранни братя, в тоз божек — Осияна,
кръвта на барда пее, по арфата звучи,
не питайте кога съм получил тия рани,
защо гледецът падна из орлови очи!
Не питайте чий хвърлей прострелна таз десница,
в неравна сеч въртяла Фингаловия меч,
а чуйте в равнините завилата вълчица,
забухалия бухал и кобната му реч!

Крале на боевете, на щитове ломачи,
сторете нова клетва над меча си могъщ,
над славата ни древна тук всякой да заплаче,
сълзите ни да рукнат като надгробен дъжд!
Тук вихрове развяха праха на святи майки,
от север враг презморски похули бащин праг,
в скалите горко пискат любимите ви чайки,
над бойници и кули витае студ и мрак!

Не виждате ли пушек над мрачните Хебриди,
душата на Фингала из пещери дими!
Той свойта рат желязна отново нека види
по зъберите диви на родните земи!
И боровете стройни, що стенат в планините,
ний в копия и мачти да дигнем смело днес.
Морвенски ветроходи да порят пак вълните,
морвенски рог да прати към север бойна вест!

Заспивай, бард забравен, с последните измами,
не грее ден на устрем, отдавна спи и той,
заспивай непробудно, покрит с вековно знаме,
до арфата и меча, най-верни в бран и зной!
Смъртта полека шепне из сухата тръстика,
прощална песен пее студений океан,
заспивай и потъвай в земята си велика,
разкрила гръд бездънна за своя Осиян!