Теодор Траянов: Към поета

Певецо горд, не казваш нито име,
ни род и кръв, ни своя път свещен,
но аз познах речта неумолима
на дух могъщ, за бран и власт роден.
Познах те аз по царственото чело,
по знаците на всички небеса,
по твоя меч, заграбил в битви смели
съкровища от скрити чудеса;
познах те аз по твоя ръст железен,
по взора твърд, пропит от гняв и жал,
по герба горд, от бурите извезан,
по твоя лик от ада обгорял.

Не идеш ли със обичта велика
и с химните на нейното море,
и с горестта, която скритом блика,
че някой враг, сразен от тебе, мре;
не носиш ли заветите лъчисти,
че всеки бог се ражда в красота,
че всеки сън и всяка песен чиста
победа са над злото и смъртта;
не криеш ли в сърцето си нетленно
божествен хлад и пламенен копнеж,
не идеш ли с готовност съкровена —
греха на друг самин да понесеш?

Не казваш ти, кой хули твойто име,
кой с робски рев кръстосва път свещен,
кой лочи с бяс кръвта неукротима
на вожд и маг, от своя род ранен;
не казваш ти за свойта участ горка
да виждаш сам сред хиляди слепци,
под мълнии да бъдеш стража зорка
при одъра на живи мъртъвци,
да бъдеш на стихиите огнище,
да мръзнеш сам в тъмата околвръст,
да любиш вси измъчени и нищи,
а с присмех те да блъскат твоя кръст.

Прости и днес, о първенец обичан,
у всяки враг познай изгубен брат,
бъди със нас — едно и пак различен,
и чужд и свой, грядущ и непознат!
Сам Господ Бог помаза твойта лира,
с която ти живота покори,
на чийто трон днес любовта умира
и гибелта над пътя й цари!
Велики са словата вдъхновени,
с които кръст си носил и живял,
велико е блаженството смирено
самин да бдиш над земната печал!