Теодор Траянов: Скарданели

Прощавай, моя песен, сестра на небесата,
на вечните съзвездия най-тъжната звезда,
безсмъртна, ти излъчвай речта на чудесата,
що с пееща магия в лазура разгада!
Търпи с упорство твърдо гнева на боговете,
отбулила греха им към святата земя,
живей с вината светла на нейните завети,
що с мъка, кръв и сълзи изкупи ти сама!

Пази оная радост, с която в миг уречен,
заклинащ, над земята извих магичен кръг,
и всеки тленен спомен възкръсна в образ вечен,
по всяка мъртва вейка разсветна цъфнал стрък!
За сетен път се вгледай и в моя облик земен,
спомни ми всички думи, що в сън върховен чух,
когато сривах мълком закона всеобемен,
предел за всяка мисъл, затвор за всеки дух!

Кажи пред гроба зинал, от кой съм свят вестител,
от кой небесен пояс откъртен метеор,
чрез мене слепий случай не стана ли властител
над вековечна орис, над страшния й хор?
Не стана ли оръжие безкрайното страдание
срещу оная воля, що с гняв го низпосла,
не блясваха ли с ярост из вечното мълчание
на мъжественост горда безбройните крила?

Да зазвучи отново и оня стих победен,
за който нямах думи, а толкова любов,
и с чийто светъл устрем човекът бе изведен
из сънищата мрачни на кръстопът суров,
и смело той навлезе в съня на вековете,
и зърна Дионисий с венеца на Христа,
в скрижалите на Бога съдбата си разчете,
а слънцето нарече звезда на любовта!

Живей, о моя песен, у всеки вечен странник,
комуто Бог избрал е най-тежък земен път,
комуто в кърви зеят разръфаните длани,
а по нозете рани от гвоздеи горят!
Люби и вси безумци, възбунили земята,
окриляй бранен шемет, бъди водач корав,
да могат да довършат мира на светлината,
а горе — аз да срещна духа им величав.

Днес моят сън е мъртъв, надеждата — в забрава,
едничката утеха е сторения грях!
На теб, съдба жестока, по-силният прощава,
смъртта ме не повика, но аз я призовах.
Прощавай, земна горест! Привет, предвечни бездни!
Прощавай, моя песен, закривай девствен лик,
но отлети към Бога със моя клик железен:
свободен аз умирам, отвержен и велик!