Теодор Траянов - Песен на песните (откъс)

Послушай варварската лира

с бездънна и сурова реч,

ту звън на слънчева рапира,

ту удар глух на земен меч,

по-нежна и от южен вятър,

що гали влюбения слух,

по-бурна от избухнал кратер

на непокорен властен дух.

Послушай възгласите диви

на първородния човек,

възйет по светлите извиви

на сладострастен сърдечен ек;

възлюбил всичко, той се радва

на яростната жива плът

и кърти с каменната брадва

светкавици по своя път.

Възлиза воин в небосклона

из огнен гибелен въртоп,

понесъл мъртвата мадона

по стъпала на странен гроб,

благовейно я поставя

среди светилищен квадрат,

прощавай: любя те, прощавай!

и тръгва към смъртта назад.

Послушай слово вдъхновено,

ключа към светлия отвор,

де всичко земно, отразено,

живее в таинствен простор,

там нявга строга пентаграма

ръка човешка начерта

и бавно възвиси се храма

на въплътената мечта.

Овълчен вие вятър зимен

в пустините на снежна нощ,

без щит, без царство и без име

смирен се връща мрачен вожд,

не вижда свойте бели кули

де първата любов вгради,

веявицата ли ги тули,

сам себе си ли той победи?

Димят се кули, жертвен костер,

там лира варварска звучи,

гори на земна радост моста

в скръбта на слепи две очи,

безшумно, бавно ги покриха

листа от призрачна гора,

сърцето на сърцата тихо

из съсипните възгоря.

Не беше то ни вчера, ни днес, ни в близки нощи,

а някога отдавна, през някой тъмен век,

когато аз изрекох словата несъзнати

и мигом рухна моста, по който бях минал.

Преобразен се взирах към строя на звездите,

да питам исках нещо, но смела мисъл спря,

в миг се видях пристъпил в светилище неземно,

повеля строга сетих на сън невъплътен,

и три пъти отрекох това, в което вярвах,

демонската победа на мойте праотци,

и три пъти заклех се да служа на небето,

в блаженството да вярвам на нищите по дух.

Сърцето ми подсказа, тук трябва да те търся,

повтарях трите думи: кръст, роза и стрела,

не знаех аз какво си, подобие чие си,

зла сила или ангел, жена или дете?

Възлезе твоят образ загадъчно-тревожен

из призрачния блясък на девствена роса,

но бързо ти изчезна в дъгата многобагра,

извишена в безкрая над земни равнини.

Аз радостно се молех, лика ти пресъздавах

с корона над челото: кръст, роза и стрела;

в самотна изнемога бълнувах и гадаех:

при мене кой те прати и как да те зова.

Полюбих твоя повик и с нежни бели ветви

постилах аз земята пред светла красота,

ликуващият пламък на първата жарава,

що радостни тревоги вля в нашето сърце;

полюбих твоя повик и с тежки черни ветви

постилах аз земята пред мрачна красота,

невидимият пламък на първата отрова,

що помисли жестоки вля в нашата душа.

Безумство ненаситно заплете ни в мъглите,

опиянение тъмно разтвори адски зев,

гореше всяка жица, що води към звездите,

възкръсна всяко слово, що води към смъртта.

Но аз се не отрекох от вярата си в тебе,

над твоя сън заклех се да бъда негов щит,

над нашто земно ложе хоругва дигнах черна

и думите потърсих за моя пръв псалом:

о, красота и ритъм, бъдете ми утеха,

свържете ме с душата на скръбната земя,

де всеки звук е намек за властното прозрение,

и всеки звук е ехо на строен славослов;

когато се изправя на мрака пред стените

и три пъти попитам: защо съм на света,

мощ дайте ми да бъда аз жертвата велика,

творец през смърт и огън, към чист

изкупен миг.

Ти не видя лицето на лунната весталка,

когато се наведе над твоя детски сън,

погледна те, запали загасналия пламък,

заплака и изчезна сред призрачни лъчи.

Ти не видя тъгата на ярката зорница,

когато те помилва с ефирно синкав лъх,

унесена заплете цветя неуловими

по диплите прозирни на твоя бял воал.

Два знака на небето, загадъчни и странни,

но смисълта им тъмна веднага разгадах,

и скритом ублажавам невинното блаженство,

с което ти очакваш свещения нектар.

Не знаеш ти, че пламна отрова вместо сладост

в невидимата чаша на първия завет,

не чувствуваш, че всичко ни гледа безучастно,

че тежката присъда е казана над нас.

Не знаеш ти, блажена, че щастието наше

е блясъкът последен на рухнал вече мир,

що тихо ще загасне по езеро стъмено,

обкръжено с тъгата на сребърни върби,