Теодор Траянов: Столетник

Над варварско царство, над стройна дъбрава,
под тежката сянка на черно крило,
столетник владее, сред обич и слава,
из клонища силни възправил чело!
Загледан в небето, унесено слуша
старинната песен на свойто сърце,
как в напаст и бури, под гръм и сред суша,
той скритом е вдигнал към Бога ръце.

А някога вечер, когато задреме,
в съдбата си вижда той божия пръст,
защо е откърмен със огън и чемер,
и с мъката жива на бащина пръст!
И кротко зашепват по него листата,
заспали покорно под мрачно небе:
О, боже, защо ни напусна земята?
Тя, в жажда и ситост, най-вярна ти бе!

Соколът, що сутрин над него се вие
и поздрава носи над пеещ Балкан,
не знае, че болка предвечна се крие
в могъщите жили на всеки избран!
А бръчките черни, тез рани бездънни,
свидетели неми за дни на скръбта,
все повече тровят гигантския дънер,
все по̀ заглъбяват в сърцето смъртта.

И страшната орис на своето царство
той всуе се мъчи с молби да смили,
но милост не знае вековно коварство —
безмилостно гледат очите му зли.
И с вяра неземна могъщият корен
по-здраво се впива в земята тогаз —
на варвари древни духът непокорен
събуден очаква съдбовния час!

Когато се мълнии с вѐтрища давят,
тъмите застенват и ужасът пей,
столетникът тръпне и цял се възправя:
Над мене, о боже, гневът си излей!
И ето, в зори пак, долитнал соколът,
с глух писък събужда сърца и души —
там горе звездите безмълвно се молят,
а долу столетник пронизан лежи.

Соколе свободен, ти, варварска птицо,
виж, гръм е целунал столетника цар.
Извий се в небето, литни, понеси се,
от трите морета до Дунав и Шар!
Последното сбогом Балканът да пее,
и в хор да отгласят земя и море:
безсмъртен е, който в сърцата живее,
във тяхната песен той нивга не мре!