Ланс Хорнър - Рори Сатаната

Изминаха няколко часа, когато дочу обнадеждаващ звук, стърженето на крака по стъпалата в края на коридора. Скочи от леглото и изви колкото е възможно повече врат, за да види колкото се може по-добре. Не беше Елмира. Пантофките с високи токчета и пискюли от брилянти и подгъвката на пъстрата тафтяна рокля, покриваща разперените подгъви на гарнираните с бяла дантела фусти не можеха да принадлежат на Елмира. Изчака, видя огромния колан на талията, деликатния кръст и след това възпълните гърди, запрени в отпуснатия корсет, както и млечната белота на ръцете. Накрая се показа розовата бледнина на лицето и богатите златисти къдри. Зачуди се какъв ли ще бъде резултатът от тази среща.

В края на стълбището лейди Мери спря и се огледа предпазливо, сякаш да се увери, че не е следвана от някого. Забелязвайки ръцете на Рори през решетката, тя вдигна длани нагоре и размаха пръсти, после покри устата си с едната ръка и направи знак да мълчи. Малките й пантофки не вдигнаха шум, докато тичаше по коридора. Когато пристигна пред решетката, тя се улови за пръчките, а после и за ръцете му.

— Дявол да те вземе, подъл негоднико Махаунд! — и резките й думи не отслабиха стискането на ръцете й. — Значи преряза гърлото на любимата си, така ли? Е, това и заслужаваше долната уличница. Тя си беше обикновена курва и свърши като такава в ръцете на един от любовниците си.

Той опита да се освободи от ръцете й, но тя ги впи още по-здраво. В този миг бе готов да я плесне, забравяйки в гнева си колко зависи от добрата й боля.

— Смъртта на Мери не дойде от моите ръце, милейди. Тя положително беше най-нежната жена, която някога съм срещал, макар да бе съдържателка на публичен дом. Въпреки това тя беше дама, истинска дама. Повярвай ми, невинен съм за нейната смърт. Повярвай и нещо друго. Благодарен съм ти, че ме измъкна от онази клетка. Тук е много по-удобно.

— А и безопасно. — Злобата изчезна от думите й. — Против теб се носят писъци за отмъщение, момчето ми. Половината мъже в Порт ъф Спейн се заканват да те обесят и в клетката не би издържал още един ден. Щяха да те убият. — Ръцете й проникнаха през решетката и се обвиха около врата му. — О, Рори, омразен, долен негоднико! Толкова те обичам! Опитах се да умъртвя тази обич по всеки възможен начин. Проклинах те, а след това се молех да се върнеш пак при мен. Толкова те желаех, че се съвокуплявах с онзи жребец на мисис Фортескю, като си представях, че си ти. Рори, Рори, какво направи с мен?

— Нищо, освен че някога те похитих. Вече ти казах, че съжалявам. Честно казано, дяволски глупаво го правеше, милейди. Може би най-зле от всички, които съм имал. Затова съжалявах.

— Аз не съжалявам. Никога не съм. О, Рори, мой мили, ако имах ключ, бих влязла веднага в килията ти и този път аз бих те похитила. Но не мога! Не бива да забравям как ме разочарова напоследък.

— За което не аз бях виновен. Една жълта женска от Мелроуз реши, че трябва да принадлежа само на нея и ми направи магия — някакво африканско заклинание, с което ме направи негоден за всички други жени, освен за нея.

— Като че ли може да се вярва!

— Трябва да ми вярваш, защото беше така, макар че сам аз не го вярвах и не бих, ако не ми се бе случило. Е, в такива случаи човек се бори срещу огъня с огън — магия с магия. Минах през една адска пещ, за да накарам Нашият Хари пак да вирне глава. Това именно докара убийството на клетата Мери Фортескю. Женската, която ми направи заклинанието, се справи с нея. Пробола я с нож и изтичала в града да разпространи вестта, че аз съм очистил клетата Мери. Това беше възмездието й към мен. — Той провря ръце през решетката и я притегли към себе си. Устните им се срещнаха. Езикът му си проби път между зъбите й, докато се притискаха сред безмълвни тихи стенания и почти недоловим ласкав шепот.

— Имаш ли ключ, Ясмин? — Гласът му беше дрезгав, когато измести устните си от нейните.

— Мислиш за ключове в момент като този? — разгневи се тя.

— Защо трябва винаги да ме разбираш погрешно? Мислех си само да отстраним решетката между нас.

— О, мили — защо трябва винаги да те сграбчвам за гърлото? Сигурно природата ми е такава. Не съм нищо повече от една свадлива, сприхава…

— Скъпа! — Ръцете му пропълзяха под корсета й. Тя му се предостави, загубена в огъня на милувките.

— Ключът ли, мили? Уви нямам го. Спигът, сержантът на стражарите, го държи в себе си. Тази сутрин накарах Елмира да ти приготви закуската и да ти я донесе. Спигът я придружи и й отвори вратата.