Ланс Хорнър: Рори Сатаната

Файал, приятелю,

Елмира ще ти обясни какво се случи с мен, ако вече не знаеш. Вземи кон и препусни до Мелроуз. Кажи на червенокосия мъж Тим да дойде в града и доведи Кту с него. Кажи им да идат на кораба и да се видят с капитан Джеху. Капитан Джеху да приготви кораба за потегляне, запасен с вода и провизии. Да не мисли за обратен товар. Не зная какво може да се случи, но да бъде готов. Ти остани на борда и кажи на Тим да дойде да ме види утре. Да каже, че е мой адвокат. Научих, че Елмира те обича, и ти също. Благославям ви и двамата. Ел меткуб, меткуб, приятелю.

Поръси листа с пясък, изтръска го, сгъна го, докато стана малко квадратче. Обърна стола към вратата на килията си и видя, че Спигът е задрямал с увиснала на гърдите глава. Пак чу отварянето на вратата горе и този път по меките кожени сандали и летящия воал разбра, че Елмира слиза да му донесе храна. Тя се плъзна по коридора, покрила с воал лицето си и вдигнала подноса високо, мина покрай Спигът, който отвори едното си око и стана да отключи вратата. Когато Елмира подаде на Рори подноса, той плъзна бележката в ръката й.

— Веднага занеси това на Файал — прошепна й той на арабски.

— На Файал? — погледна го тя изненадана.

— Да, на Файал.

Очите над воала го изгледаха странно.

— Свободна си да го обичаш, Елмира.

— Мой господарю и повелителю — отвърна тя и би му целунала ръката, ако не я беше изтеглил бързо, преди Спигът да забележи.

— Хей, какво си говорите там? — Спигът издърпа Елмира от килията и затръшна вратата. — Ако смятате да говорите, говорете на кралски английски, така че да мога да ви разбирам.

— Просто й благодарих, нищо повече. — Рори чу щракането на катинара, ала знаеше, че не е сам. И Елмира, и лейди Мери бяха на негова страна. Решетката вече не изглеждаше солидна както преди.

Може би защото бе спал дълбоко предната нощ, може би защото не чувствуваше физическа умора, след като бе лежал целия ден, а може би защото не бе свикнал да спи сам, без меката гъвкавост на женско тяло до себе си, а може би защото нервите му бяха напрегнати, не можеше да забрави положението си. Не можа да заспи, а се мяташе и въртеше в тясното легло, без да намери покой. Проследяваше времето по дрънкането на камбана в града, която отчиташе безкрайното минаване на часовете в тъпи, механични изброявания. Прочете девет удара, после изброи десет и ето че започваха единадесетте.

Вечерята, която Спигът му беше донесъл — Елмира не дойде вечерта и той се зачуди дали е потърсила Файал — беше богата, но той пак изпитваше глад и се измъкна от леглото, припомняйки си за една коричка хляб, която не беше изял. Остана доволен, че е по-голяма, отколкото мислеше, и я занесе в леглото, сядайки на ръба да я сдъвче.

Значи Елмира наистина обичаше Файал. Поне така му бе казала лейди Мери, а нейният вид го беше потвърдил. Влюбена във Файал, а не в него? Невъзможно! Е, да, трябваше да си признае честно, много жени биха могли да се влюбят във Файал. Но не и Елмира! Тя беше негова собственост, винаги бе била и винаги ще бъде. Ха, че тя бе дори майка на неговия син. Как тогава ще се влюби във Файал? Той никога не би се усъмнил в нейната лоялност към него, а какво беше лоялността, ако не друга дума за любовта?

Да, той я желаеше. И все пак, щом почнеше да си припомня различни сцени с нея, съзнаваше как бялата и златиста красота на лейди Мери по някакъв свой път изтикваше мургавата красота на Елмира. Мери на колене пред него, разделена от желязната решетка, унизяваща себе си. Залутан в спомените, той почти забрави къде се намира. Мракът скри стените на килията му и само една бледа светлина очертаваше решетката на вратата. Колко дълго преседя, залутан в мислите си, не знаеше, но ето че бавно се върна към света на реалното.

Върна го глъчка от крясъци. Беше някъде надалеч, едва доловима, но постепенно нарасна, докато избухна непосредствено пред резиденцията. Настоятелните викове на разгневени мъже се процедиха през листата на лозата на прозореца на килията му. Чу да се произнася собственото му име с гневен крясък и резки писъци. Чу как искат живота му и потръпна. Припълзя в един ъгъл на килията сякаш да се запази от крясъците, идващи отвън. Килията ли? Как би могла да го предпази тя от тълпата? Благодари на някакъв далечен, незнаен бог, независимо дали той се казваше Господ или Аллах, че не е изложен на този гняв в уязвимата отвсякъде клетка. Тук поне имаше стабилни стени и за пръв път той бе доволен от здравата решетка на килията.