Ланс Хорнър: Рори Сатаната

Рори Махаунд, поземлен наследник на Килбърни и пети барон ъф Сакс, бе застанал пред открития гроб на баща си и усещаше как водата се процежда през дупките на грубите му обуща. Дрипавата му фуста беше накисната и грубият мокър плат се отри в коленете му, когато той се изправи, след като хвърли първата мокра буца глина към простия чамов ковчег, полузатънал в тинята на дъното на гроба. Титлите, които беше наследил при смъртта на баща си преди два дни, не означаваха нищо за него. В момента на драго сърце би ги сменил за една от горещите подсладени напитки на стария Джеми Макферсън.

Не беше пролял сълзи за баща си, който несъмнено бе много по-добре в калния си гроб, отколкото докато бе полагал усилия да запази живота си сред суровата влага на замъка Сакс, в който само четири или пет от четиридесетте стаи бяха обитаеми. През последната година старецът се беше намъчил от кашлица и треска и никой не желаеше продължение на страданията му, особено Рори, тъй като старият земевладелец не му беше казал никога дума без посредничеството на Джеми. Сега над гроба на баща си Рори едва слушаше мънкането на пастора. Той надигна глава и видя дъжда, който шуртеше на вадички по лицето на стареца и се просмукваше в белите петлици на яката му, така че водата се стичаше по черната му роба, която годините бяха превърнали в плесенясало зелена. Той мърмореше за прах в прахта, а Рори си помисли, че би трябвало да каже тор в тора. После долови припряното „амин“ и видя как пасторът се обърна и насочи към църквата. Неколцината оплаквачи се пръснаха. Рори хвърли последен поглед към мокрия чамов ковчег и глинените стени на гроба и се оттегли. Предстояха му две мили до замъка без кон. Рори нахлупи баретата на главата си, пристегна мократа наметка около врата си и потегли в настъпващия здрач. Освен титлите Поземлен наследник на Килбърни и Барон ъф Сакс баща му беше оставил наследство от три фунта, четири шилинга и шест пенса, две крави, една опрасена свиня, разпадащия се, влажен и без покрив замък на Сакс, брошка от сребро и жълт кварц, принадлежала някога на майка му — датчанката, няколко разклатени стола и маси, библия, на която липсваха отделни страници, и мощно, пращящо от здраве тяло.

Кичурът жълта коса, светлата му кожа, тъмносините очи и грамадните му ръце и крака бяха викингско наследство от майка му, която бе умряла, след като крехкото й тяло бе изчерпило цялата си енергия, за да го дари с живот. Нейната смърт бе породила омразата на баща му дотолкова, че единственото майчинство, което бе познал през годините, бе това на стария Джеми Макферсън. Баща му го бе изоставил.

Джеми бе този, който му разказваше приказки, разтриваше гърдите му с гъша мас, когато настинеше и го учеше на всичко, което сам знаеше. То не бе малко. Макар че Джеми бе скаран с аритметиката и класическите науки, той беше силен в езиците и географията. Дълги години като моряк той бе плавал между Африка и Западните Индии и бе загубил крака си, когато британската армия се бе опитала да разтури това змийско гнездо на бунтовници колонисти при Бънкер Хил. Той бе роден в селото на Сакс под разпадащите се зидове на замъка и бе успял да се върне най-напред до Глазгоу и след това, накуцвайки на един крак, до Сакс, за да поеме задълженията си като прислужник за всичко в замъка и болногледач на баронесата в края на бременността й. Хранеше я с ечемична каша, за да я засили, а накрая действуваше като акушерка на жизненото и кресливо бебе, което бе дошло на света, за да причини нейната смърт. Старият земевладелец бе хвърлил поглед на новороденото и на покойната си съпруга и след като наименува нещастния си потомък с името Родрик, обърна гръб и се престори, че той не съществува за него.

Джеми се зае и отгледа бебето, което наричаше Рори. С годините той научи Рори на всичко, което сам знаеше — един странен курс на обучение, защото Рори отрано се научи да говори арабски и хауза (език на негърско племе в Судан, обитаващо земите между езерото Чад и река Нигер, широко използуван в Западна Африка като търговски), знаеше африканските пристанища между Конакри и Калабар, както и северните пристанища Магазан, Танжер и Триполи. Там Джеми бе прекарал три години в робство, преди да успее да избяга в Малта.

Джеми разказваше на момчето за приказния град Хавана в Куба, за процъфтяващия Бриджтаун в Барбадос, за Порт-о-Пренс в Хаити, за спретнатия Нюпорт в Род Айлънд, за сивия камък и червените тухли на пуританския Бостон в Масачузетс.