Ланс Хорнър - Рори Сатаната

Скитайки безцелно, той намираше всяка гледка за нова и интересна, докато стигна до доковете и за пръв път съгледа морски кораби с високи мачти и огромни извити, боядисани фигури на носа. Един такъв щеше да бъде следващият му дом и макар че те му се сториха чудовищно грамадни, навързани край доковете, той са зачуди как ли ще изглеждат в океана.

Късно следобед, когато ефектът от ечемичената супа се изпаряваше и винаги здравият му апетит се обади, той се раздели с доковете, само за да установи, че е изгубил пътя из криволичещите улички. Избирайки напосоки една от тях, която му се стори, че води в посока, обратна на тази, от която бе дошъл, той закрачи по тесния калдъръм, псувайки жителите, които изхвърляха сметта направо на улицата и изливаха помията в канавките. Вървейки близо до къщите, където беше малко по-чисто, той се спря за миг да погледа една танцуваща мечка на отсрещния тротоар.

Гледката беше много смешна. Мечката бе облечена в червена и синя коприна с много звънчета по нея и се тътреше на края на едно въже, което държеше циганин с не по-малко пъстри одежди. Рори помисли, че е могъл да изживее целия си живот в замъка Сакс, без да види нещо толкова необикновено и живописно. И докато се взираше опулен в зрелището, усети, че му издърпват баретата от главата. Извърна се — нямаше никой край него. Убеден за миг, че просто си е въобразил всичко, той потта главата си и установи, че е гола. Долови шеговито кискане и изправи глава. На един отворен прозорец, полюшвайки баретата му само на пръст от него, младо момиче се беше провесило на перваза. Бялата рокля бе така дръзко разтворена, че почти напълно разкриваше изкусителните гърди. Те бяха снежнобели, заоблени и гладки и той дори видя румените им зърна. Всичко това представляваше далеч по-интересна гледка от смачканата барета, която момичето държеше в ръцете си, дори по-занимателна от тромавата мечка и шарения циганин. С големи усилия вдигна очи към лицето и прецени, че момичето е младо, дръзко и апетитно с черните си къдрици, изскочили изпод бялото й боне.

— Какво си се зазяпала, ленена главице? — пръстите й поразтвориха роклята и обгърнаха една от гърдите. — Тук ли? Хубавичка е, нали?

— Трудно може да се избере между двете — Рори се поклони с грация на кавалер от ордена Сейнт Джеймс. — Ако животът ми зависеше от това, не бих могъл да определя коя от двете е по-хубава, но естествено, за това е необходимо да направя по-задълбочено сравняване. Очите не могат да ме измамят, но ако към тях прибавим и пръстите, сигурно ще успея да определя. Или и двете са еднакво прелестни. Все пак докато разискваме на такива теми, бих желал да получа обратно баретата си.

— А защо не дойдеш да си я вземеш. Пък ако пожелаеш, ще можеш да използуваш очите и пръстите си. Спри да зяпаш и бърбориш от тротоара и идвай горе.

— Да не би случайно името ти да е Мери, девойче? — ухили се той.

— А ти да не си самият дявол, че да го знаеш? Да, казвам се Мери Дейвис.

— Права си, Мери Дейвис, аз съм самият дявол. Рори Махаунд, на вашите услуги. И без повече дрънканици — идвам веднага.

Тя му посочи пътната врата, която беше открехната, и се мушна обратно през прозореца, като затвори плътно кепенците. Вратата водеше в мрачен коридор, вмирисан на варено шкембе и мишки, но почти незабавно се отвори друга врата и той прекрачи в топлата стая и се намери в обятията на момичето. Тя пресегна към гърдите му, но той я сграбчи и повдигна, докато устните й докоснаха неговите. После я пусна, завъртя я с гръб и с две ръце се залови да проучи това, което само отчасти бе видял. Не срещна никакви препятствия, тъй като роклята й нямаше нито копчета, нито връзки. Наслади се продължително, усети как нараства желанието и беше сигурен, че полата му вече стърчи. Тя се обърна да го погледне, държейки в ръка старата му, изтъркана барета.

— Ще ти струва два шилинга — каза тя.

— Два шилинга за кое? За старото ми кепе? Ох, малката, ако можех да прежаля два шилинга, щях да си купя ново и да захвърля това. Независимо от факта, че и ти нямаш право да ми го задигаш и да искаш два шилинга откуп за него.

— Не за баретата — подхвърли тя. — Не за този парцал, а за това, което искаш да направиш с мен.

— Но кой казва, че искам да правя нещо с теб, което да ми струва два шилинга?

Тя посочи надигнатата му фуста.

— Ти не го казваш, но Нашият Хари говори вместо теб.

Той погледна надолу и се ухили, но последните думи изрече сериозно:

— Още не съм плащал за това, нито ще платя някога. Цялата наслада отива по дяволите, като си помисля, че ще трябва да прахосам два шилинга за нещо, което съм намирал покрай всеки плет.