Ланс Хорнър - Рори Сатаната

А го очакваше дори още по-голямо безчестие. Процесията, нараснала със следващата я тълпа, продължи по „Брънсуик Суеър“, който независимо от голямото си име представляваше прашна поляна в центъра на града без нито едно дръвче. Пресякоха площада, придружени от виковете и дюдюкането на тълпата, до желязната клетка, построена за престъпници. Тя стоеше гола и мрачна, по-малко от един кубически метър железни пръти. Рори бе смъкнат от коня и насилен да застане пред клетката, докато един от мъжете препусна до къщата на алкалде 5 5 алкалде (исп.) — кмет — Б.пр. — вторият магистрат в града, за да вземе ключа. След като човекът се върна, ключът изскърца в бравата, вратата заскрибуца при отварянето на ръждясалите панти и Рори бе натикан вътре. Вратата се затвори с металическо дрънкане, което накара цялата клетка да потрепери. Бравата щракна и полицаите си заминаха. Нямаше нужда да стоят, тъй като пазач не бе необходим: нямаше начин Рори да избяга.

Полицаите си бяха заминали, но по-голямата част от тълпата остана, като се приближи до желязната клетка. Говореха за Рори на испански, френски, италиански и хауза. Бели, кафяви и черни пръсти сочеха към него, ръце присядаха през пръчките да дръпнат и откъснат от дрехите му, докато той намери спасение в самия център на клетката. После започна обстрелването. Един младеж с презряло манго бе първият и прицелването му, макар и спряно от желязната решетка, бе достатъчно сполучливо да улучи Рори в главата. Гръмък смях, приветствувал номера на хлапака, вдъхнови и останалите и скоро Рори стана прицел за изгнилите плодове, запъртъци, картофи и зеленчуци. Гушеше се срещу мъчителите си най-напред в един ъгъл, после в друг в безуспешни опити да избяга от прицелите им. Признавайки се най-после за победен, той се отпусна в един ъгъл на клетката и покри с ръце главата си. Струйка топла течност се процеди през плата на палтото му и обля главата и ръцете му, стичайки се надолу по кожата, и той се изви, за да види един ухилен негър, който, облегнат на клетката, бе разкопчал панталоните си и уринираше отгоре му. Викове приветствуваха това хрумване и други се подредиха да го поливат. Като животно той пропълзя в средата на клетката и се строполи там, глух и сляп за присмехите им. Слънцето жареше отгоре им, задавящ прах се носеше над него, течността на загнилите плодове се втвърдяваше по кожата му, а миризмата на урина се изпаряваше от дрехите му. Умираше от жажда, изтощен от безсънната нощ и мъчителното лечение на Тио Карло. Възпрепятствуван от желанието си към Мери, удавен в скръб от нейната смърт, останал без капка надежда, измъчван, омърсен и изоставен, той с радост би приветствувал смъртта.

Бели купести облаци започнаха да се трупат сред ярката синева на небето, плаващи като тромави галеони с бели платна и милостиво закриха слънцето. Бялата им свежест се смени с грозно сива и предвещаваше дъжд, което бе достатъчно да разпръсне мъчителите на Рори. Паднаха първите капки, едри и плътни, и той бе изоставен сред един сив свят, слушайки само биенето на дъжда и блъскането на палмовите листа. Валеше направо отгоре му и свежата влага му донесе известно облекчение. Отвори уста, опитвайки се да поеме достатъчно влага, която да погълне, после подложи шепи и жадно загълта. Дъждът изми нечистотиите по лицето и дрехите му и охлади трескавото му тяло.

Но с прерастването на бурята в ураган дъждът го заудря по лицето като с нещавени ремъци на камшик. Дрехите му бързо прогизнаха и ако доскоро бе страдал от задуха, сега му беше студено от внезапно завладялата го треска. Но поне имаше вода за пресъхналото му гърло. Свали си палтото и го сгъна, после го вдигна над вирнатата си уста, така че струйка вода затече към гърлото му. Без палтото дъждът заудря по тънката батиста на ризата. В невъзможност да издържи повече, той падна на колене върху лепкавата кал, която покриваше пода на клетката. После, докато ураганът бушуваше, се отпусна на корем с разперени ръце. Постепенно ураганът премина в рядък, спокоен дъжд, след което престана и той, а Рори почувствува как гърбът му се затопли. Слънцето пак се беше показало и дрехите му започнаха да се изпаряват, така че отново му се прииска да завали. Изминаха часове.

Тишината бе нарушена от тропането на конски копита и скърцането на карета, която спря. Чуха се гласове. Единият беше женски и имаше интелигентен носов акцент, който му се стори познат. Другият беше мъжки — писклив, уморен и капризен. Изглежда спореха.