Ланс Хорнър - Рори Сатаната

Няколко секунди нищо не се случи. После Рори усети как студени, опитни пръсти го сграбчиха с приятни ритмични движения, синхронизирани с бързо нарастващото темпо на Тио Карловото пеене. Въпреки пламтящата кожа, огънят в стомаха му и болките по бедрата приятният ритъм се разля по тялото му и го накара да извие гръбнак, този път в чисто животинска наслада. Нашият Хари пак се беше изправил и на Рори се струваше, че никога преди не е достигал такава могъща сила, стоманена твърдост и безгранична способност за чиста чувственост. Задъха се от недостиг на въздух. Насладата от играта на пръстите достигна връх, който бе почти непоносим. Не можеше повече да се въздържа. С писък на облекчение той изригна пороя на облекчението си върху пламналото си тяло. Беше само временно и нетърпимото желание пак го облада. Усети как го развързват и нетърпеливите му пръсти се протегнаха в мрака, за да опитат пръстите, които му бяха дали такава наслада. Позна, че са пръстите на Ганимед. Сега беше ред на Рори да се самовъзбуди и да се увери още веднъж, че всичко е наред. Каквито и да бяха черните богове, благодарение на тяхната намеса той пак бе същият. Пръстите му не лъжеха.

Чу щракането на кремък и видя как блясъка на праханта се превърна в пламък. Тио Карло запали една от свещите и му помогна да слезе от масата.

— Магия развалена, сър. Ти вече няма трудно. Никога не страхува загубиш сила. Виж, той кокосова палма. — Ухили се и посочи надолу. — Тази нощ ти работи здраво, докато свалиш долу. Той готов цяла нощ сражения, сър. — Старецът се наведе и черните му очички заискряха на светлината на свещта. — Мисис Фортескю казва мен, тя очаква теб в спалня. Тя също бъде много доволна. Да, сър! Много доволна тя бъде! Върви! Върви тъй, както си. Ганимед занимае с твой чер слуга. — Той кимна глава по посока на Кту.

Рори присегна да сграбчи извитата като клюн ръка на стареца. С другата улови нежните, хладни пръсти на Ганимед — същите, които го бяха възбудили толкова преди малко.

— Много ви дължа и на двамата. — Освободи ръката на Ганимед. — Палтото ми — посочи той към захвърлените на стола дрехи.

Ганимед му го подаде. Рори бръкна във вътрешния джоб и извади една кесия. Жълтиците, които подаде, бяха достойна награда за двамата и те ги приема с благодарност и признателност. Като си метна дрехите през рамо, той взе едната свещ. Светлината й блещукаше, докато прекоси стаята и угасна, но той знаеше пътя в мрака. Нали напред го водеше Нашият Хари? Тио Карло бе обещал на Рори, че никога вече няма да го изложи, още по-малко тази нощ, след като Мери го очакваше в леглото.

Вратата на спалнята беше широко разтворена, но въпреки задушната нощ капаците на единичния прозорец в стаята бяха здраво залостени и въздухът бе неподвижен и тежък. Бледата светлина, която нахлуваше откъм вратата, едва достигаше по-навътре от прага. Вътрешността бе изпълнена с мрак, който изглеждаше материален. Макар че бедрата на Рори продължаваха да пламтят от лютивата смазка и боя с пръчки и огънят в коремната кухина продължаваше да тлее, той ликуваше, докато опипваше пътя, прострял ръце, за да открие леглото. Със съзнанието, че отново е мъж — цялостен, готов и твърд — той захвърли дрехите си на пода. Не помнеше да е желал някога по-настървено и по-нетърпеливо жена, още повече при мисълта, че го очакваше съблазнителната и възбуждаща Мери. Отпусна се на леглото физически изтощен от изпитанието и не дотолкова все пак, за да присегне с ръка по гладкия чаршаф, където бе легнала Мери.

За голяма негова изненада ответно движение не последва. Сигурно е заспала, помисли той, макар че, доколкото познаваше Мери, не й беше в характера да заспи. Мъжкият му егоизъм му внушаваше, че трябва да е будна и нетърпелива да узнае резултатите от експеримента, на който го беше подложила. Но в крайна сметка, усмихна се самодоволно той, резултатите бяха толкова изумителни, че ще задоволят дори и нея. Тази схватка щеше да компенсира пропуснатия ден. Другата му ръка, присягайки надолу с горда самоувереност, потвърди, че никога не е бил по-способен, нито дори по времето, когато като наперен хлапак бе набучил първата си Мери край един плет. Като се отпусна, той се прилепи към спящото тяло на Мери и протегна ръка да обгърне гръдта й. Тя не се събуди, нито отговори с някакво движение, дори не прошепна името му и мълчанието й го засегна. В края на краищата тя бе уредила всичко, тя именно би трябвало да празнува с него, вместо да спи. Ръката му се премести от мекото зърно, което за негова изненада не реагира както обикновено при докосването му, надолу по каналчето между гърдите й. Попадна на нещо лепкаво, студено и желирано. Пръстите му се задвижиха бързо и уплашено, докато спряха в студената твърдост на стомана. Пръстите му опипаха дървената дръжка и потвърдиха най-големите му страхове — беше нож, дълбоко забит в гърдите на Мери.