Вирджиния Хенли - Прелъстен

Когато се озоваха пред Грейвзенд, Савидж придвижи „Летящият дракон“ от средата на Темза към десния й бряг и Антония затаи дъх, поразена от великолепната картина на Идънуд, която се разкри пред нея. Високите му прозорци бяха позлатени от последните слънчеви лъчи, тухлите грееха с топъл тъмнорозов цвят. Девойката се взираше към сградата със същия копнеж, както и към нейния собственик. Разбра, че Идънуд е пленил завинаги сърцето й.

— Пускай котва, господин Бейнс! — прогърмя гласът на Адам; веригата издрънча и затрака.

Младата жена се обърна, за да погледне настойника си. Той направи знак с глава към Идънуд; очевидно искаше да го последва.

Савидж изчезна зад борда и Тони се прехвърли след него през перилата, за да скочи в полюляващата се лодка. Настойникът й хвана греблата и съсредоточи силите си в борба с бързото течение.

Когато пристигнаха, Антония скочи на брега и завърза лодката за едно дърво. Отправиха се заедно към къщата. Най-после Адам й каза онова, което тя очакваше да чуе от десет часа.

— Куршумът само е одраскал братовчед ти, но ти успя да предизвикаш скандал, задето стреля на девет и по този начин се дамгоса като страхливец.

Усещането за провал предизвика горчив вкус в устата й.

— Не съм страхливец — заяви натъртено девойката.

— Знам — отговори тихо младият мъж. — Как разбра, че той ще се обърне и ще стреля на девет?

Тони го изгледа, докато търсеше отчаяно правдоподобен отговор. Но не откри такъв.

— Непрекъснато го сънувах.

Вече й бе все едно дали ще й повярва или не.

— Животински инстинкт. — Той кимна утвърдително. — Винаги е добре човек да се вслушва в него.

Одобрението стопли душата й и внезапно изпита благодарност, че не бе извършила убийство. Бърнард Лам просто не заслужаваше това!

Усети светлосиния поглед на своя настойник върху себе си.

— Не те ли интересува дали твоите приятели няма да очернят името на Антъни Лам?

— Не особено — повдигна рамене Антония. — Аз знам истината и това е, което има значение за мен.

Савидж определено бе много доволен от поведението на младежа.

Джон Бул се появи в мига, в който влязоха в Идънуд.

— Намери някой от твоите дълги бели панталони за Тони. Отправяме се към Средиземно море. В това време аз ще приготвя багажа си. Трябва да бързаме, за да хванем отлива.

— Защо все се самообслужвате, ваше превъзходителство?

Младата жена прикри усмивката си.

— Отивам да избера някаква стока за Индия. Какво ще предложиш да взема, Джон Бул?

— А, млади господарю, негово превъзходителство ще ви посъветва. Той знае какво е най-добро за вас. — Икономът я поведе към крилото за прислугата и й подаде купчинка снежнобели дрехи. — Опитайте тези.

Тони влезе в малката, покрита с огледала баня. Джон Бул беше дребен човек и памучните му панталони щяха да й свършат работа. Погледът й бе привлечен от наредените на една полица екзотични козметични средства, които очевидно принадлежаха на Киринда. Имаше десетки бурканчета, шишенца и мускалчета, съдържащи всевъзможни кремове, масла и приятно ухаещи гримове.

Реши да ги разгледа и в този миг чу гласа на Савидж;

— Къде е младият дявол, мътните го взели?

Антония грабна няколко бурканчета, уви ги в панталоните и пъхна вързопчето под мишница. Трябваше да изчака, докато се озове в каютата си на „Летящият дракон“. Внезапно осъзна, че се намира пред прага на истинско приключение. Младите мъже обикаляха континента, но не и младите жени. Определено преобличането като мъж даваше големи предимства.

Адам носеше малък сандък, следван от индиеца с куфар в ръка. Девойката се изпълни с подозрения. Настойникът й явно пренасяше нещо контрабандно; любопитството не й даваше мира. Очите й непрестанно се насочваха към мистериозния сандък, докато лодката ги отнасяше към кораба.

— Любопитството убило котката — пошегува се Савидж, проследил погледа й.

Тя вирна брадичка, недоволна, че винаги успява да разчете мислите й. Настойникът й приближи лодката до кораба, след това се изправи и й нареди:

— Подай ми сандъка.

Тони се наведе и се опита да го вдигне, но това се оказа невъзможно.

— Не можеш да го помръднеш, защото е пълен с трудно припечеленото ми злато, с което трябва да платя за проклетата ти стока.

Адам с лекота вдигна сандъка на рамото си и така се качи на борда. А след това забърза към щурвала.

— Вдигайте котва, господин Бейнс! Вдигайте и грота!

Гласът му сякаш я пронизваше, докато тя самата бързаше да отнесе в кабината си своята контрабандна стока.