Вирджиния Хенли - Прелъстен

— Аз също присъствах — заяви безпристрастно Адам. — Двамата се обърнаха едновременно.

— Това е случайност. Виновен е онзи, който е ранил противника си. Ако пострадалият беше Тони, тогава отлъченият щеше да бъде неговият опонент.

— Скапаният кодекс на благородниците — присмя се Савидж. — Слава Богу, че не съм един от тях!

„Но полагаш всички усилия да получиш титла“ — прошепна някакво подигравателно гласче в главата му. „Тази проклетия не ми е нужна — възпротиви се той. — Правя го заради Ив.“ „Точно това казал и другият Адам — не се отказваше ироничното гласче. — Жената ме изкуши.“

По целия път към банката младият мъж бе мрачен. Донесоха един от сандъците му със скъпоценни камъни и той избра грижливо достатъчно диаманти и бледосини сапфири за направата на огърлица. Пусна ги в кадифена черна торбичка и помоли управителя на банката да върне сандъка в хранилището, след което се отправи към Карлтън Хаус.

Савидж възнамеряваше сериозно да манипулира принц Джордж. Играта бе започнала предишния ден, когато негово височество бе засегнал темата за скъпоценните камъни. Искаше да подари на прекрасната Мария Фицхърбърт бижу, което едновременно да я порази и очарова. Разбира се, и преди бе подарявал скъпи украшения на актрисите, с които се бе отдавал на разврат. Мария обаче бе нещо по-различно за него. Тя бе уважавана жена и следователно той желаеше бижуто за нея да бъде различно. Беше нужно нещо изключително красиво и рядко, за да я накара да отстъпи.

Парите обаче му липсваха. Това бе вечният проблем на Уелския принц. Той беше доверил на Адам, че дължи половин милион лири. Савидж знаеше, че точната сума е шестстотин и петдесет хиляди лири. Джордж беше дочул слуховете, че Леопардът е донесъл скъпоценни камъни от Цейлон, и се надяваше, колкото и безнадеждно да беше, че ще успее да замени нещо срещу тях, както вече беше направил с чистокръвните си коне.

Адам бе заявил полунашега, че не иска друго освен титла.

Негово височество бе поклатил тъжно глава и бе отвърнал, че подобни неща не са в негова власт. Принцът беше дълбоко разочарован заради скъпоценните камъни.

Савидж се усмихна мрачно, докато изкачваше стъпалата към Карлтън Хаус. Знаеше, че на този свят няма нищо недостижимо. Някои неща просто изискваха по-висока цена от други. Когато Джордж видеше скъпоценните камъни, когато ги докоснеше и си представеше колко щяха да приличат на светлосините очи на Мария, щеше да намери начин да ги получи.

Адам прикри веселите огънчета в погледа си, когато негово височество призна, че се съветвал със своя приятел Чарлз Фокс във връзка със сложния въпрос по придобиването на титла. Най-накрая Савидж успя да измъкне скъпоценностите от пръстите на принца и да ги постави обратно в черната кадифена торбичка.

— Ще отсъствам от страната през идните три седмици. Може би до завръщането ми негово височество ще е намерил парите за покупката на скъпоценните камъни. — Залюля торбичката в дланта си. — Мога да получа поне четвърт милион за тях, но на ваша светлост ще ги дам за сто хиляди.

Младият мъж знаеше, че събеседникът му е потънал до такава степен в дългове, че нямаше откъде вече да вземе на заем. Затова пък му даваше три седмици да намери начин да му осигури желаната титла.

Когато пристигна на Кързън Стрийт, Адам се убеди лично, че лейди Рандолф не знае нищо за дуела, затова й съобщи, че Тони заминава с него за Европа и че ще отсъстват около три седмици.

— Ще му приготвя един куфар с багаж. Колко безотговорно от негова страна да излезе, без да вземе нито една дреха освен онова, което носи на гърба си.

— Няма да му трябва нищо изискано. Възнамерявам да го карам да работи, за да плати превоза си. Кажете на Бърк да хвърли само няколко неща в една торба.

Роз го изгледа силно притеснена.

— Господин Савидж… Адам… надявам се не говорите сериозно, че Тони ще трябва да полага физически усилия. Той никога не е бил особено силен. Страхувам се, че не е толкова издръжлив, колкото би трябвало да бъде.

Младият мъж се усмихна.

— Прекалено глезите това момче, мадам. И го подценявате. Докато бяхме в Идънуд, той почисти конюшнята. Физическият труд създава не само мускули, а и силен характер.

Розалинд пребледня.

— Моряците са определено груби и опасни хора. Не мога да си представя, че ще трябва да живее с такива хора.

Адам се опита да я успокои:

— Не се тревожете за него, Розалинд. Взел съм го под крилото си и ще се погрижа да не му се случи нищо лошо. Знайте, че мисля за него като за свой син.