Вирджиния Хенли - Прелъстен

Тони бе благодарна на Адам Савидж. Той й бе показал, че най-ценното нещо е смелостта. Беше си поставил за цел да направи мъж от нея и бе успял. Антония притежаваше решителността на мъж, силата и твърдостта на мъж. Вярно, че й липсваше физическа сила, но компенсираше това с типичните женска интуиция и остроумие. Бърнард Лам нямаше никакъв шанс.

Възползва се от факта, че настойникът й бе принуден да остане в Идънуд и да забавлява гостите си. Знаеше, че има уговорена среща с Уелския принц и не може да се върне в Лондон.

Антония посети младия Саутхемитън и полковник Дан Макинон. Те бяха участвали в много дуели. Накара ги да се закълнат да пазят тайна и видя как възбудата им нараства. И двамата обичаха риска и опасността.

Трябваше да се спазва установеният от кодекса на дуелите ритуал. Предизвикателството трябваше да идва от онзи, който заема по-високо обществено положение. Сега щяха да посетят опонента на лорд Лам, за да му съобщят времето и мястото и да му предоставят избора на оръжие. Никой не се съмняваше, че Бърнард ще се спре на пистолети.

Беше й трудно да заспи главно защото се страхуваше от съня, затова девойката излива до късно през нощта подозренията и опасенията си върху страниците на дневника. Когато препрочете написаното, тя откри, че бе изброила много повече оплаквания от своя настойник, отколкото от омразния си братовчед. Най-смешното от всичко бе, че тя се възхищаваше почти от всичко в Адам Савидж. А проблемът беше неговият легион от жени.

Най-накрая трябваше да погледне истината в очите и да я признае. Завиждаше им с цялото си същество. Мечтаеше за него, както за нищо друго досега. Искаше Адам да я люби.

Тони взе дългата черна пелерина и я преметна върху ръката си. Щеше да я облече чак когато излезеше от Кързън Стрийт.

Пресече улицата, за да избегне светлината на лампата на ъгъла. Когато тръгна из Грийн Парк, все още беше тъмно като в рог. Побърза да прекоси Стейбъл Ярд Роуд, откъдето Саутхемптън трябваше да я вземе в нает файтон.

Показа се черна карета и девойката пристъпи напред, докато Макинон опъваше юздите, ударите на сърцето й отекваха в ушите й. Вратичката се отвори и някаква ръка я дръпна вътре. Една от полираните кутии за пистолети на полковника лежеше върху черната кожена седалка, а до нея имаше чанта с шишенца и малки сребърни чашки.

— Това е Кийт, личният лекар на негово височество.

Антония погледна стреснато.

— Помолих те да пазиш дуела в тайна.

— Дявол го взел, благоразумието изисква лекарско присъствие. Това би могло да спаси живота ти, Тони. Ето, пийни си от онова, с чиято помощ може да бъде уплашен дори тигър — рече Саутхемптън и й наля уиски.

Тя поклати глава.

— Ръката ми не трепери изобщо.

Полковникът повдигна рамене и пресуши сребърната чаша.

Пътуването продължи много кратко; на Тони й се струваше, че времето изведнъж е ускорило ход. В един миг започна да се пита дали не сънува. Когато файтонът спря, Саутхемптън й подаде черно домино.

— Ето, сложи го, преди да отвориш вратата, и провери дали виждаш добре през него.

— Защо трябва да нося това нещо? — попита Антония.

— Скъпо момче, това е предпазна мярка. Даваш ли си сметка, че можем да бъдем арестувани за онова, което правим днес? Дуелите са абсолютно незаконни.

Когато излезе и стъпи на Батърси Фийлд, младото момиче бе обхванато от ужас. Затвори очи и си пожела… не, проклета да е, ако пожелае Бърнард Лам да не се появи. Той щеше да дойде. Това бе неговият голям шанс, хвърлянето на зара, с чиято помощ можеше да получи всичко, което искаше. Тя лично щеше да го прати в ада.

Със сърцето си чувстваше, че именно той бе убил, и то най-хладнокръвно, нейния близнак, а сега тя на свой ред щеше да го убие също така хладнокръвно. На полянката отсреща стоеше групичка хора и Тони се запъти към тях, без да се колебае. Разкопча пелерината и остави Саутхемптън да я поеме от раменете й.

Изчака секундантите й да приключат полугласните си договаряния с маскираните мъже от противниковия лагер. Макинон се приближи до нея и попита дали желае да се оттегли. В първия момент въпросът му я смая, но след това си спомни, че това са част от правилата на дуелите.

Вече бе достатъчно светло, за да могат противниците да се виждат. Макинон отвори кутията с пистолетите и другият секундант потвърди, че са заредени.

Две фигури пристъпиха напред, за да изберат оръжието си. Два чифта бляскави очи се срещнаха през цепките на маските си. Омразата в погледите бе толкова силна, че се усещаше във въздуха. След това им казаха да се обърнат с гръб един към друг. Братовчедите насочиха пистолетите си към небето и свалиха предпазителите.